СЪЛЗИТЕ НА НЕБЕТО - Стоянка Павлова

                           „Най-голямата тайна е нищото.

                           Аз  наричам смъртта прекрасното нищо.“

 

                                                                                                 Емилиян Станев

 

Беше зима. Люта и студена. Не ѝ се виждаше краят. Няколко дена валя дъжд. През нощта замръзна. Хризантемите станаха на шарени стъклени топки. Земята се вкамени, пътищата лъснаха като огледало. От стрехите виснаха шушулки, дълги и остри като мечове. Човек не можеше да се закрепи стабилно на краката си.

После заваля сняг. Стана по-лошо. Ледът не се виждаше и още по-лесно можеше да се падне. Не трупаше равномерно и спокойно, а навяваше преспи. Духаше студен вятър, който блъскаше болезнено снежните иглички в лицето и очите. Като е в къщи човек, няма нищо страшно – ще запали печка, ще се сгрее. И ще гледа през прозореца стихията отвън...

Татко имаше рожден ден. За първи път пропуснах лично да го поздравя. Опитах се да звънна на няколко пъти, не ми вдигаха. Помислих си, че може да е станала някаква авария във виелицата. Навечеряхме се. Сложих дебело дърво в камината и си легнахме.

Бях вече заспала, когато телефонът звънна. „Кой може да е по това никое време” – казах си в просъница и вместо да стана, се обърнах на другата страна. Светлината от огъня играеше по стената. В стаята беше топло и аз се унасях, когато телефонът отново иззвъня – дълго и настойчиво. Станах. Беше леля.

– Идвай веднага. Баща ти е много зле. Майка ти не дава да ти се обадя. Звъня от нас, да не разбере. – И затвори. Мъжът ми също се събуди. Казах му. Облякохме се. Изкарахме колата от гаража. Стара, двайсетгодишна кола. Не ми мина през ума акумулаторът зареден ли е, гумите зимни ли са, фаровете и чистачките в ред ли са, има ли в резервоара бензин. Запали. Постояхме малко да загрее.

Всичко живо спеше. Никаква светлина. За пътя се ориентирахме по дърветата встрани. Не искам да си спомня за страха да не се забием в някоя пряспа, да не пропаднем в шанец, да не успеем да се изкачим по баир, да останем между две села, до сутринта снегът да ни затрупа и да премръзнем безпомощни.                                                    

Гледах през прозореца – тъмнина и безбрежна бяла пустош. Сигурно в такова време бабите разказват приказки за таласъми, вампири и караконджули... Само от мисълта за тях настръхнах, макар парното в колата да работеше. Моторът буботеше равномерно, сякаш да ни успокои, че всичко е наред.

Все пак стигнахме. Мъжът ми остави колата включена, защото щеше да се връща да се погрижи за животните, а и докато имаше още следи от колата. Ако не бяха вече заличени от вятъра и снега.

Токът беше спрял. Ето за какво не се виждаше никаква светлина по къщите. Може би имаше оплетени или скъсани жици.

Мама беше запалила дебела парафинова свещ, сложила я в чаша на масата и от нея струеше оскъдна светлина в стаята. Беше топло. Влязох тихо. Тя стоеше, седнала на килима до леглото, хванала ръката на татко и плачеше:

– Нали знаеш, че ме е страх от тъмно и студено, от бури и светкавици. Не ме оставяй. Какво ще правя без теб?..

Той беше болен от половин година, но се беше посъвзел. Изглежда отново е получил силна криза. Лежеше тих, неподвижен, спокоен, с ръце върху одеялото, без да чува, в някакъв свой свят.

Когато мама ни видя, каза уплашено:

– Какво правите по това време, навън е такава виелица?

–Кога съм пропускала рождения ден на татко? – отговорих усмихната. – Само да не ми се сърдите, че успях да дойда едва посред нощ. – Очите ѝ, онези красиви и толкова тъжни синьозелени очи, плувнаха в сълзи.

– Какво ще правя без него? – И започна да слага на масата от яденето, което беше приготвила в негова чест, независимо от големите тревоги.

Когато хапнахме, мъжът ми тръгна обратно. Говорех с мама и леля, за да не мисля как пътува сам. Обади ми се, когато пристигна. Въздъхнах облекчено. Останах при мама и татко през почивните дни. Вятърът спря да духа, валеше кротко. После и снегът спря.

Татко полека лека започна да се оправя.Той не помнеше какво се е случило с него. Възстановяваше се бавно. Не можеше да излиза от стаята, но сядаше на стол до прозореца и гледаше зимата оттам. Дворът, животните, печката винаги са били негово задължение. Помагаше на мама, дори и докато тя готвеше. Сега всичко падна на нейни ръце. Но тя беше неуморима. Единственото, което искаше, е да го вижда до себе си. Глезеше го – готвеше любимите му ястия. Купуваше му дребни неща, които знаеше, че ще го зарадват.

Излизайки, бързаше да се прибере. Страхуваше се да го оставя сам. Когато имаше работа в двора, често надничаше през прозореца да го види как е. Първите плодове и зеленчуци даваше на него.

Зимата мина. Минаха и пролетта, и лятото. Дойде есента. Татко не оздравя, но се движеше, подпрян на бастуна си, в двора.

Сега пък мама се разболя. Не издържа на стреса и тревогите. Влиза в болницата, идва си в къщи. Пиеше всякакви лекарства, биеха ѝ инжекции, вливаха ѝ системи.

Нищо.

Болките много бързо я стопиха.

Напуснах работа и се преместих при тях. Не помня толкова дълга есен – топла, кротка, тиха и цветна. Дойде декември и все още имаше нацъфтели хризантеми в градините.

Преместих мама в друга стая. Не исках да се гледат един друг как страдат. Наближаваше средата на декември. Един ден татко ми каза:

– Заведи ме при майка ти. Искам да я видя...  – Не довърши. Обърна се към стената, извади салфетка от джоба си и почна да бърше очите си. Хванах го под мишница, бавно излязохме навън, бавно изкачихме стълбите към стаята, в която лежеше мама.

Очите ѝ светнаха радостно като го видя. Сложих му стол до леглото ѝ. Той закри с ръце лицето си и захлипа. Раменете му се разтресоха. Тези силни, мощни рамене, които десетилетия ни бяха опора.

Мама взе полека ръката му в своите и каза тихо:

– Не плачи. Нали утре имаш рожден ден. Мисли как ще го празнуваме... – Плещите му се разтресоха още по-силно. Изведох го. Когато се върнах, тя каза:

– Какво ще прави без мен?.. – Затвори очи. Това бяха последните ѝ думи. Вечерта почина. Погребахме я на рождения ден на татко. Бяха живели заедно точно половин век.

Когато я изнасяхме от къщи, заваля дребен дъждец. Първият за зимата. Свещеникът се доближи до мен и каза тихо:

– Често, когато почине някой, вали. Казват, че това са сълзите на небето. Безмълвното, но видимо съпричастие  на природата към мъката на близките. – Погледнах го с благодарност.

– Не на мен, не на мен – каза той, взрян нагоре в облаците, там от където падаха капките, и се прекръсти.

Спомних си двата последни рождени дни на татко. И думите на мама: „Какво ще правя без теб? Какво ще правиш без мен?” Тя не можеше да си представи живота си без него. Какво по-силно доказателство за любов от това в предсмъртния си час да не мислиш за себе си, а да се тревожиш за другия, който остава болезнено сам.

Без високопарни, поетични думи, любовни обяснения. Три прости думички в един въпрос, които мама промълви на прага на отвъдното. Тя не знаеше отговора. И ние не го знаехме.

Но си мисля, че колкото и тихо да са изречени, те остават в пространството. И навярно онези невидими вълни около нас ги улавят, отнасят ги високо, високо в небесата, за да усетим дори и чрез капките дъжд, че в страданието и болката не сме сами.

Когато обичаме.