ЧАСЪТ НА КУКУМЯВКАТА - Стоянка Павлова

Беше невероятно дълга есен – топла, ласкава и красива. Хризантемите цъфтяха неосланени, разкошни и многобагрени. Но когато отварях портичката, погледът ми се задържаше най-дълго на един храст – с млечно розови цветове, жълти в средата. Бяха по-различни от другите, по-особени. Имах чувството, че от тях ме гледат весели детски очички, дори понякога ми се струваше, че ми намигват, или си играят на криеница. Затова, когато прецъфтяха, ми беше мъчно за тях. Но природата си вършеше своята работа – трябваше да ги подготви за следващия сезон и аз не можех да се противопоставя.

Мама лежеше в стаята си тежко болна. Болестта я беше стопила и тя изглеждаше като дете. Болките в костите ѝ бяха неописуеми. Вече не можеше да мръдне сама дори пръстите си. Организмът ѝ отказа да приема храна. Капвах само по малко вода между напуканите устни. Умът ѝ обаче се запази до края бистър, но говореше бавно, шепнешком. Лицето ѝ така и не остаря, в дълбоките синьозелени очи се беше събрала невъобразимо голяма мъка. Разбираше, че се разделя със света, но не го показа, навярно за да не ме тревожи.

Няколко близки жени бяха дошли да ми помогнат да почистя градината от стъблата на зеленчуците и нападалата шума, да приберат нацепените дърва под навеса. Докато работеха чевръсто и старателно, те разговаряха, понякога си подхвърляха някоя весела дума, а мен ме болеше от това. Струваше ми се кощунство, че някой се смее, когато мама умира. Но за тях животът продължаваше и утре и аз нямах право, въпреки мъката си, да им се сърдя.

Изсъхналите клонки на отдавна прецъфтелите хризантеми бяха изрязани, окапалата шума – прибрана, градината изтърмъчена, пътеките преметени.

Беше средата на декември. Денят осъмна хладен, после слънцето го сгря кротко и докато се огледаме, взе бързо да мръква.

Тогава чух кукумявката. Беше кацнала на комина на къщата. Не знаех какви са очите й, но помислих, че са огромни и жълти и че в този момент гледа право в мен. Настръхнах. Обзе ме страх. Звуците, които издаваше, ми се струваха пискливи и прокобни.

„Значи това е часът на кукумявката – помислих си. – Когато денят се прощава със слънцето и светлината прелива в неизвестността на мрака“.

Спомних си детска приказка, която бях гледала по телевизията. Един старец имал ливада  с люцерна, крава и пчели. Грижел се за тях, а те му се отплащали с мляко и мед. Имало и за него, а и да продава по малко. Един ден при него долетяла кукумявката и му казала:

– Отсега нататък ще отделяш и за мен по една чаша мляко. Ще я слагаш всяка сутрин на перваза на прозореца.

– Откъде накъде ще те храня? – опънал се старецът. – Махай се, проклета птицо! – хвърлил буца пръст насреща ѝ той.

– Добре, ще се махна, но ти сам ще ме потърсиш, защото няма кой да те пази от мишките  – и отлетяла далеч в гората.

– Те не ме интересуват – измърморил старецът Но през лятото, необезпокоявани от никого, мишките се навъдили в ливадата му и унищожили люцерната, старецът не можал да събере достатъчно зимнина за кравата, и тя едва оживяла. Мишките влезли и в кошерите, оставили пчелите без мед и повечето роеве умрели от глад. Напролет нямало кой да опраши дръвчетата и те останали безплодни.

Отчаяният старец отишъл в гората и потърсил кукумявката.

– Готов съм да ти давам всеки ден млякото, но моля те, помогни ми – сключили сделката и двамата години наред били доволни.

Гледах към комина. Птицата беше отлетяла, но аз още стоях със свито сърце. После някак странно се успокоих и си казах: „Нали за това са приказките, да ни помагат, когато ни е много трудно” – и се засуетих да търся мляко. Намерих в една тенджерка в хладилника. Отлях в порцеланова чаша и я сложих на прозореца. Обърнах се към гората и пошепнах:

– Ела, птицо, изпий млякото, ще ти купувам всеки ден, но моля те… – Спрях на средата на думата. Какво се опитвах да правя? – да изтъргувам душата на мама за чаша мляко и мъчително да гледам как изстрадалото ѝ тяло вече не може да се бори за себе си.

Аз с кого се борех?

Коя невидима сила виках на помощ? За каква сламка се хващах в бурната река, която бушуваше в главата ми?

И какво правех навън?

Влязох в стаята при мама. Пулсът ѝ отслабваше. Тя спеше, унесена от лекарствата, последния си сън. Почиваше си, успокоена, без болки.

На сутринта приближих до прозореца. Млякото стоеше непокътнато. Моята сделка с кукумявката се провали.

Оттогава измина много време. Сега си мисля, че в нея нощ мама също може да е чула кукумявката и много горещо да се е помолила болките ѝ да спрат.

Не видях повече птицата. Знам, че е най-обикновено живо същество, като всички нас. Но не мога да скрия, че ме е страх от писъка ѝ. Особено, когато денят догаря, наоколо е тихо, а от къщите и дърветата се спущат огромни тъмни сенки. Очите ми трескаво търсят човек.

Или животно.

Или цвете.

Може би затова ми се стори, че зървам любопитни детски очички в цветовете на хризантемите в онази дълга и топла, последна мамина есен. Имах нужда от тях.

За да не се чувствам сама.