ДЕТСТВО - Марина Димитрова

Все още сънувам,че тичам с децата по старите софийски улици.Губя се в лабиринти от малки вътрешни дворчета,оградени от масивните,вечни,сиви жилищни кооперации. Тези дворчета,целите обрасли с трева и бурени ми се струваха тъй тайнствени,така интересни.С часове ровех край разкъртените стени да открия вкаменелости,идващи от далечни епохи и да се прочуя в цял свят като виден археолог.

Още вкусвам мириса на топъл хляб и козунак,току-що опечени в близката пекарня.

Виждам малките схлупени дюкянчета,притиснати едно до друго по улицата.Те бяха толкова малки,че побираха само един човек – продавача.В едно се продаваха всякакви .лъскави копчета,игли,конци,макарички,ширити,дантели.До него – шивача,преметнал метър през шия,усърдно наведен над крачната машина.А като правеше проби,опъваше чаршаф през средата на дюкянчето,пък той самия излизаше на тротоара.Клиента се показваше на улицата с полуготовата дреха и там шивача вземаше пробата.Но аз най-обичах  семкаря.Беше инвалид от войната, с един крак.Седеше на стола си почти неподвижно-нямаше място дори да се обърне,а край него в големи,кръгли,стъклени буркани се криеха  съкровища:захаросани и солени тиквени семки,фъстъци, бадеми,слънчоглед,захарни петлета и ябълки,ментови пръчици.С неосъзната детска жестокост,аз ежедневно тормозех нещастния човечец.Покачена на корниза на сградата,в която живеехме с родителите ми и въоръжена с огледало,правех слънчево зайче,което блестеше право в очите на семкаря.А дюкянчето му толкова малко,че няма как да се отмести.Като разбра,че няма да се спаси от мен,сключихме примирие.Той да ми дава семки без пари,а аз- да го оставя на спокойствие.Това напълно ме устройваше и цялата тайфа чоплеше безплатно семки.

И до днес чувам тропота по паважа на каруците,тръгнали към Женския пазар сутрин рано,рано препълнени с пресни,току-що откъснати зеленчуци.Цветовете  преливаха, свежест лъхаше от тях..

След малко пристигаше и млекарката с гюмове,тави и легени.Тя щедро гребеше гъстото като сирене мляко от легена и с усмивка,ей така на око сипваше в купата,която протягах към нея.Помня голямата синя чугунена кана с бели цветчета,в която млекарката изливаше още топлото, издоено мляко.Пред много врати хората си оставяха съдовете за мляко и парите под тях и лелята им сипваше.Никой не си и помисляше,че някой може да открадне парите,или млякото,че ще го замърси,или разлее.Интересно,че и бездомни кучета и котки нямаше по улицата.Като се замисля думата „кражба”твърде рядко влизаше в речника на хората тогава.Вратите не се заключваха,или,ако ги заключеха,оставяха ключа  под изтривалката.

Често след училище минавах през пазара.Каква шарения,глъч,суетня.

На тротоара,дебела селянка,клекнала сред   кошници   със салати,пресен лук и магданоз,.басово приканва купувачите..До нея баба,превита почти на две,с остър като кука нос,мълчаливо излага своите дантели,карета с шевици, покривки.Ако я попиташ нещо,тя лаконично отговаря”ето гледай,като ти хареса нещо- купувай!” Отсреща червендалест шоп,накривил весело калпак,шумно потропва с цървули и гръмогласно оповестява:”айде народе на медените домати,аиде,не останаха!”По-нататък весела, гиздав лелка продава едри череши и с две шепи предлага на купувачите да ги опитат.

Месарите си имаха отделни барачки – закрити.До прясното месо,декорирано с връзки лук и китки магданоз гордо гледаха агнешки главички.От ченгелите висяха свински бутове,ярета, зайци,кокошки,патици и пуйки.Цели гроздове наденици и суджуци висяха над главата на купувача.До тях бяха сергиите с риба.Продавачките често се караха шумно,но един ден доставиха истинска радост на тълпата.Двете бяха стиснали по един шаран в ръце и се млатеха ,надавайки пронизителни крясъци.Хората се трупаха,мъжете свиркаха и дюдюкаха,всички се тресяха от смях.Боя приключи,двете продавачки се гледаха свирепо , заканваха една на друга.и чистеха люспи от шараните в косите си.Какво беше учудването ми,когато на следващия ден ги видях двете да се чукат с халби бира,прегърнати и засмени.

В края на пазара имаше нещо като тепих и там здрави,силни мъже си устройваха турнири по борба.Винаги имаше зяпачи,които залагаха на борците и ги подкрепяха с одобрителни възгласи.

На аз най-обичах  да наблюдавам точиларя.Горд и достолепен,сигурен в своя занаят,той сръчно въртеше колелото и сред водопад от искри точеше ножове,мотики,брадви.При него винаги имаше опашка.В края на пазара продаваха живи животни – патици, кокошки и петли в кафези,които страхливо подаваха глави навън и току кукуригаха, пилета и патета,зайци,дори и прасета.Те надаваха оглушително квичене,което се чуваше по целия  пазар.Съвсем накрая млади цветарки се усмихваха сред букети и кошници с цветя.

Понякога сред виковете на тичащи деца,лаещи кучета и дрънкане на вериги идваше мечкаря със своята мечка.Тя послушно вървеше след него – тромава,бавна,с наведена глава.Голяма метална брънка минаваше през носа й и при всяко подръпване на стопанина,халката болезнено се впиваше в носа на мечката.Мечкаря изваждаше от торбата си раздрънкана цигулка и фалшиво заскрибуцваше на нея.По даден знак мечката се изправяше на задни лапи и тромаво се покланяше на публиката,която се трупаше наоколо.След това мечкаря й заповядваше да  танцува,да реве,да се търкаля на земята по гръб,а той стъпваше с крак върху нея.После тя пак се покланяше с каскет в устата,който поднасяше към публиката.Хората хвърляха дребни монети и бонбони, смееха се,дразнеха я,а децата я мушкаха с пръчки.Тя не реагираше,гледаше с празен, безжизнен поглед,с едничкото желание да бъде оставена на мира.Кучетата и децата  тичаха след нея, хората се разотиваха  и ритъма на пазара отново тръгваше по обичайния си път.Мъчно ми беше за мечката.В очите й имаше толкова тъга..

      Аз все се заплесвах в тази весела,пъстра,забързана,викаща,караща се,смееща се тълпа,а трябваше да се прибирам,да седна пред омразното ми пиано и да свиря по двадесет пъти всяка гама.Е,пианистка от мен не излезе,но ми остана любовта към класическата музика.И до днес някак,почти не мога да възприема друга.Тази любов се подхранваше и от баща ми – с плътния си мощен тенор,той прочувствено пееше арии и канцонети.По звучене,гласът му напомняше Джили –големия италиански тенор.

        Винаги ще е пред очите ми малката ни стаичка,в която живеехме с майка и татко. Беше така наблъскана с мебели,че едва се разминавахме.Централно място заемаха пианото,бюрото и библиотеката с безброй книги.Имахме радио – черна,малка „Тесла” и телефон – почти единствен в квартала.Това ме правеше много горда.В три и половина след обяд,децата идваха да слушаме „Радиовести”- първото за времето си рекламно-музикално предаване.Нашите работеха  и аз  правех какви ли не лудории.

        От прозореца на стаята ни,който гледаше към улица „Цар Симеон”,скачах на корниза на сградата и с интерес наблюдавах потока от хора,каруци.А какви бели правех.Домъквах до корниза кофа с вода и я изливах върху главата на някой нещастен минувач,след което бързо се вмъквах през прозореца у дома и чинно сядах пред бюрото с перодръжка в ръка.Когато разярения,мокър човек нахлуеше със старата ни хазайка при мен,тя,както винаги ме защитаваше”Не може да бъде това добро дете да е постъпило тъй лошо!Объркали сте се!”,при което аз поглеждах невинно и обяснявах,че поне от час не съм мърдала от бюрото и си пиша домашните и,че преди малко свирих на пианото,нали мамо Мия?”Мама Мия- така наричах добрата ни хазайка,която се отнасяше към мен като майка.

Винаги,очаквах с  вълнение вечерите,в които ходехме с майка и татко на театър,или опера.Обожавах обстановката,декорите,костюмите на артистите.Не винаги  разбирах всичко,но майка  търпеливо отговаряше дори и на най-глупавите ми въпроси.Спомням си,че първата опера,която гледах беше Риголето и аз плаках неудържимо за Джилда.Мислех,че са убили наистина певицата,защото тя не се поклони след края на операта.

         Хобито на баща ми беше риболовът и той често ни мъкнеше с майка ми по блата,реки и язовири.Рибата в нашето семейство беше на голяма почит.Често се отбивахме в халите.Рибата се продаваше в задната част срещу Синагогата.Такова изобилие от риба и морски дарове днес не може да се види в нито един  хипермаркет у нас.Камари от миди,стриди,раци,змиорки,омари,океански и сладководни риби,дори и октоподи.И всичко това на смешно ниски цени.Рибата беше най-евтиния хранителен продукт.

           А  вечер,когато тримата се събирахме около масата за вечеря,беше тъй ведро,тъй весело.Майка и татко си разказваха как е минал денят им,питаха и мен за училище,за пианото.От малката „Тесла” се носеше лека оперна музика,майка слагаше пълна купа с прясна салата,а татко големи парчета топла,пържена риба.

Заспивах под напевния глас на майка ми,която четеше коректури,а татко следеше и коригираше стиловите и граматически грешки,после обратно и сънят ме отнасяше далеко,далеко……….

              Сега,толкова години оттогава,преминала през бурите,шоковете,мъките и радостите на живота,тези детски,незабравими години ми светят и напътстват като маяк.