Майка - Иван Георгиев

Изяж си вечерята!

Няма...

И снощи не хапна.

От вечерята ли?

Да.

Майко, каква вечеря? Филия със сирене вечеря ли е?

А какво е? По- добре от нищо, нали?

И нищо сме яли... Миналия ден.

Христо, престани! Скоро ще бъде различно, обещавам ти... Все ще започна работа някъде.

  Това го повтаряш от месещи наред.

Нали търся. И Кремена каза, че ще ми помогне. В онова малкото училище на края на другата улица, как се казваше, нали уж търсили чистачка.

Чистачка? Ти си учила, за да бъдеш чистачка?

А икономист ли на този етап?

Ами, да. Нали това си завършила.

Но нямам опит. Не съм работила, знаеш. Баща ти...

Спри да говориш за него!

Ице, недей!

Няма недей! Нищичко не искам да чувам за него. Остави ли ни? Питам, остави ли ни?

Оставил ни бил. Все едно си е заминал и ни е зарязал.

А не е ли същото? Как те остави? Да плащаш сума ти пари на банките. И къщата ни взеха. Всичко ни взеха! Чу ли? Всичко- о! Ако не беше леля Дима да ни настани в тоя мизерен гараж, къде щяхме да идем- на улицата ли?

И все пак той ти е баща- добър, лош- твой баща!

И продължаваш да го защитаваш. По- добре да не се бях раждал...

Христо излезе от тясното помещение и се отправи в незнайна посока.

 

* * *

 

   Петър и Катя имаха щастливо семейство. Или поне си мислеха, че имат. Той бе изпълнителен директор в компания за скрап. Живееха добре, охолно. Единственото им дете- Христо, никога не бе лишено от нищо. Учеше в частна детска градина, после влезе в частно училище, изучи се не защото знаеше, а защото баща му плащаше пари като луд на учителите.  Петър обичаше жена си. Дори се скара с баща си, за да бъде с нея, с цената никога повече да не си продумат и видят. Високата заплата, която той вземаше, му позволи да си закупят голяма къща, която Катя семпло обзаведе. Впрочем, тя никога не се подведе по парите. Никога не парадираше с тях, никога не харчеше излишно. Единственото, което не правеше, е да работи. Петър не ѝ даваше. Неговите пари бяха достатъчни. За всичко.

Така си живееха- за някои добре, за други не чак толкова, докато животът им един ден не стана истински ад.

   Петър се подхлъзна по хазарта. Един негов познат го подлъга. Отначало печелеше добре. Даваше едно- вземаше два пъти повече. Впрочем, както беше в хазарта. Там винаги е така- действат правила, понятни за играчите, които в последствие се оказват твърде непонятни. Сетне започна да губи малко пари, по после прекали. От ден на ден, постепенно увеличаваше залога, завладян от мощността на парите, които печелеше, но после връщаше обратно в осветената в неон, така приятно ухаеща на пури и скъп парфюм сграда. Така се стигна до ден, в който загуби всичко, което бе спестил до този момент. Накрая Катя разбра. Тя беше толкова добра, че изобщо не направи проблем. Предложи му да напусне работа, да се преместят, ако трябва. Мислеше му доброто, винаги за него. А той ставаше груб и избухваше:

Къде да се преместим? До Вълко ли?  крещеше той — Искаш да си по- близко до онова копеле и да му слугуваш?

Вълко беше един от най- добрите приятели на Петър, но двамата се скараха заради Катя. Защото я обичаха. И двамата. Сега той постоянно ѝ натякваше това, заради адреналина от хазарта, който го държеше на гребена на живота, но го отдалечаваше от семейството му.

Веднъж Драго предложи на Петър да играят- имало голяма сума за печелене, защото някакви чужденци били загубили много. На Пешо малко му трябваше- веднага се съгласи. Имаше връзки в банката. Понеже нямаше толкова пари, се наложи да ипотекира къщата. Да, същата тази огромна триетажна къща с басейн, три тераси, два гаража, барбекю и какви ли още не екстри, за чието закупуване бе работил четири години безспир.

Заложи я. Игра половин час и загуби. Половин час, който му се стори като цяла вечност, но тъй сладък...

Загуби всичко. Сега бе никой. Реши да не се прибира. Много бързо осъзна глупостта, която бе сторил, но беше късно. Не можеше да погледне в очите Катя и Христо. Качи се в автобуса. Слезе на спирката до стария парк. Постоя, загледан някъде в далечината. В главата му започнаха да преминават различни картини от живота му- срещата с Катя, кокетниченето с нея, строежът на къщата, раждането на Христо и всички онези мили моменти, които някои хора цял живот се мъчеха да открият, но все не успяваха. След бурния наплив на мисли, една мъжка сълза се търкулна по красивото му, още младо лице. Той извади пистолета от джоба си, тихо рече: „Простете“, захапа дулото на пистолета и стреля...

   Катя бе съкрушена, когато научи. Дълго рида, обикаляше в кръг и не знаеше къде се намира. Поне до момента, в който от банката не им отне къщата и не се озоваха на улицата. Добре, че беше Дима- една добра възрастна съседка, та се смили над тях и им отстъпи гаража си, да живеят в него. От този ден, Катя може би стана малко по- твърда. Но знаеше едно: ще направи всичко, за да бъде синът ѝ добре. Всичко.

 

* * *

 

Харесва ли ти вечерята, сине?

Да, мамо, филето е чудесно.

Радвам се. Утре ще те взема от училище. Свършвам по- рано и ще минем през онзи магазин, за да вземем телефона, който си бе харесал.

Наистина ли?

Разбира се. Кога съм те лъгала?

Чудесно, нямам търпение.

Хайде, Ицо, отивай да лягаш, че утре ще ставаш рано.

Добре. Майко?

Да?

Обичам те!

Аз също, любов моя!

Радвам се, че започна работа и стъпихме на краката си. Макар и да нямаме къща, не сме в онзи гараж.

Никога повече няма да отидем там, скъпи. Дори скоро ще си имаме собствено жилище- чакам повишение.

Страхотно! Винаги съм вярвал в теб.

Аз също! Една майка би направила всичко, за да бъде детето ѝ щастливо. Хайде сега, отивай да лягаш.

Лека нощ!

Лека нощ, сине! Обичам те!

И аз!

 

* * *

Ало, Вълко, готова съм!—  каза Катя.

Идвам — отвърна Вълко — до десет минути съм пред вас.

Чакам те. Чао.

Чао.

А, за малко да забравя —  измънка Катя — размислих за предложението ти. Да, ще ми трябва къща- така Христо ще е по- щастлив.

Разбира се, мила. Ще говорим после, като се видим — каза Вълко. Айде.

Чао! — някак сподавено отговори Катя и затвори слушалката. Загледа се напред и помисли за бъдещето на сина си...