Разминаване - Йоана Славчева

„А аз нямам майка.” Така отговарях през цялото си детство, на задаваните от децата въпроси, в градината. Децата не умеят да мислят в черни краски и предполагам, че съм се явявала в представите им почти като неродената мома, от приказката.

Вярвам в съдбата и ако тя действително съществува, то значи раждането ми е давало почти всички индикации, какво ще последва в живота ми.

Родена съм в началото на един от пролетните месеци, в неделя в десет вечерта. Заради здравословни проблеми, майка ми е била под пълна упойка по време на родилния процес, ако мога така да нарека раждането си. Не ме е видяла, като повечето жени веднага, не е могла. За първи път са ме донесли при нея три дена по-късно. Колко е плашеща тази времева дупка за едно кърмаче, далече от майката?!

Спомените за майка ми са размити и доста избелели с течение на минаващото време. Все пак, те са от времето преди да навърша четири. За нея имам много фрагментни късчета спомени. Спомням си една ръка подаваща ми крем супа от картофи с кротони. След това виждам в спомена си един портокал, разделен на парченца, и заръката да не ставам докато не съм ги изяла. Спомням си как майка ми сервира кафе на някаква жена дошла на гости у нас. Спомням си как си правеше упражненията за равновесие, препоръчани ѝ от невролога след първата неуспешна операция. Спомням си също така, как я ядосах веднъж с разпилените си играчки и как баща ми я успокои, да не се нервира на бебето. Спомням си как играех с куклите взимайки им кръв, може би манипулация видяна от безбройните изследвания, на които изглежда са мъкнали и мен, просто защото е нямало на кой да ме оставят да ме гледа. Спомням си изключително смътно една Коледа и...

Следващите ярки спомени за мама са как лежи в едно нещо, като... и аз не знам, стара болница. По-късно разбрах, че наистина е било така. Тогава майка ми ме разпозна, но вече не говореше. Личеше си, че ѝ беше трудно да го прави. Не съм и сигурна дали искаше изобщо да съм там, но останалите роднини ме заведоха да я видя. Последният път, в който я видях!

Един ден всички мои роднини от двата рода се събраха внезапно в кухнята в къщата на едната ми баба. Всичко беше тихо. Извикаха ме и с много тих глас, вече не помня кой точно ми поднесе новината, ми съобщиха, че „Мама вече я няма. Замина си.”.

Тези думи останаха като камбана да звучат в главата ми, макар че тогава почти нищо не ми говореха. Не бях обвързана емоционално с майка ми, освен няколкото смътни спомена, които имах. Не плаках за нея нито веднъж. Не я потърсих нито веднъж. Не ми стана тъжно от нейната липса. Другите винаги ме съжаляваха, но аз себе си  - никога.

 Няколко месеца по-късно, навърших четири години.

Липсата на мама я усетих в средата на тийнейджърството си и липсата продължава да се задълбочава с всяка изминала година. Интересно как се обръщат нещата... Вече искам мама. Искам си я! Вече плача за нея, търся я из спомените си, но те избледняват бързо и няма как да ги запиша на флашка, за да не се изгубят напълно. Вече почти никой не се интересува, дали я имам и чие дете съм аз, дали ми е добре, или не. И колкото повече напредват годините, толкова по-силно усещам липсата ѝ. Подкрепата и напътствията на майката са безценни! Щастливи са всички, които са казвали думата „мамо”. Аз не бях от тях. Аз нямах майка!