Ръцете на мама - Мари-Мари Марина

,,Истината е в това, че ние не можем да умрем, защото ние сме Животът”

                                   Джеймс Фриймън

 

Беше в края на лятото. И още по-точно началото на есента. Време все още топло, а сутрините приятно прохладни и с нежно ухание на свежест и топла гальовност, бликащо от синевата на небето и сутрешното чуруликане на птичките. Време божествено, преливащо от светлина и благоговенна  красота. Всичко би било прекрасно, ако всред тази красота не се случваха трагични събития. Всички ние знаем, че Животът и Смъртта  винаги вървят ръка за ръка. Има много красота в Живота, който блика от енергия, но има моменти, в които Смъртта отронва зрънце по зрънце от този същия Живот, който с течение на времето попълва своите празни ниши и след това този безконечен кръговрат  повтаря  своя неизменен цикъл на Живота и Смъртта.

Смъртта винаги всява ужас и носи много сълзи, тъга и празнота. Защото, когато си отиде от ,,Белия свят” близък човек, усещаш онази пустота, която остава след загубата. Всички ние знаем, че времето ще покрие ,,раната“, която се е отворила. Да, то я заличава на пръв поглед, посипва я с прахта на забравата. Но истината е, че дълбоко тя винаги ще тлее, защото любимите ни хора забравата никога не ще покрие. В определени моменти спомените ще изплуват в съзнанието ни  и ние ще ги виждаме все едно сме ги заснели на филмова лента и все едно са живи... Ето ги, те са пред нас и сякаш дишат с нас, смеят се заедно с нас и плачат заедно с нас. Всъщност не знам дали има други измерения или не, дали има ,,рай“ или ,,ад“, но в едно съм сигурна, че ако има ,,рай“, то те, любимите ни хора са непременно там и оттам ни наблюдават и съпреживяват всичко с нас.

В един такъв хубав ден, бликащ от светлина и свежест, се разделих с моята майка, изпращайки я някъде там, в другото измерение, където надявам се всичко ще бъде по-добре и няма да има болка...Животът е вечен..., така казват философите, така е писано в Библията и така ни учат... Само преминаваме от един вид в друг и нашата енергия се запазва до следващото прераждане или преминаване в по-етичен свят...

След всички ритуали най-после се прибрах вкъщи сама, бездиханна от мъка, а страданието ме беше вкопчило в своите прегръдки и сякаш не ми позволяваше да глътна малко въздух... След всичко случило се жилището беше опустяло. Усещаше се липсата на Голямата стопанка...

Нощта беше паметна за мен. Бях преуморена, стресирана, някаква паника ме беше обзела, а пустотата направо ме убиваше... Следващите дни прекарах в тъжни терзания. Душата ми се беше раздвоила, тя ту проплакваше, ту се съвземаше. Истината беше, че Животът продължаваше и нищо не можеше да се върне назад... След всички тези отрицателни емоции най-после трябваше ,, да се взема в ръце“и да направя нещо важно.

Важното беше да събера вещите на мама, за  да ги даря на бедни хора. А това никак не беше лесно, защото всяка нейна вещ ми разказваше за нейната същност, а дрехите, които тя толкова много обичаше, говореха за силното й желание за красив, хармоничен и достоен живот. Преглеждайки чекмеджетата и шкафчетата, преценявах какво да съхраня за спомен. И така ровейки, съзрях малка пожълтяла тетрадка от времето. Посегнах към нея и с трепет я разгърнах. И тогава разбрах, че това беше нейния дневник. А той започваше от далечната 1946 година... Размирни години..., така беше написала мама. И златни години, свързани с нейния годеж и сватба. Записаното в дневника беше кратко, някъде беше отбелязано само случилото се събитие. Но между редовете аз съзрях живота на моята майка...

Майка ми се беше родила в едно селце, което беше известно още от далечни времена, с отглеждането на коне, както и със своите конни състезания. Те се провеждаха всяка есен и тогава започваше голямата подготовка за тях. Самите състезания се свързваха и с типичния есенен панаир, както и с празничното настроение  за предстоящите сватби. Това се случваше едва, когато реколтата  е прибрана, земята изорана, а селските момичета ловяха с погледи момчешките заглеждания и задявки, а после мечтаеха за любов, което водеше до дългите и продължителни сватби, които даваха настроение, веселие и истинска радост за младоженците. В такива дни цялото село се изсипваше на мегдана. Красивата, шарена и кехлибарена есен, излъчваща топлота, мекота и радостни настроения, караше момците и момите да се състезават с пъстрите си носии, както и задявките между тях да не стихват. Разбира се победителят винаги имаше превес. Момите го оглеждаха, тихо си шепнеха, а после смеховете им отекваха надалеч...

Мислейки за моята майка, аз си представях този мегдан и смятах, че е нещо необикновено. Пъстър, шарен, изпълнен с диханието на есенната топла вечер, с горящите огньове, които момците прескачат, мерейки сили и младост, а момите, обкичват новонаправените люлки с пъстротата на новите си сукмани, разноцветни ризи, разцъфнали усмивки, весели подвиквания и закачки... А между тях щъкат неуморните продавачи на захаросани, карамелени ябълки и круши... Каква красота, какво настроение и какво величие на невероятната човешка душевност, която няма граници...  Отгоре  луната щърбато виси, обкръжена от безброй златисти звезди, примигващи от далечните висини и усмихващи се на щастливите подвиквания  на младите. Да, ако погледнеш отдалеч ще видиш купчинките от моми и момци, които срамежливо се оглеждат за подходяща партия... Момите, една от друга по-красиви и гиздави. Прекрасни в своите нови дрехи, закичени с пъстри китки, бяха невиждана гледка за човешкото око и достойни за четката на най-великия художник. Всред тях се открояваше една кипра мома, нагиздена с най-прелестната си носия, с кестеняви плитки, кафяви очи и бяло лице.Тази красива и гиздава девойка носеше име, подходящо за красотата й – Гизда. Нейното име разкриваше не само гиздавастта на тази мома, а преди всичко нейната истинска същност. А това беше нейната гиздавост. Така си представях мама...

На отсрещната страна всред купа момци се открояваше един личен момък, който непрестанно се оглеждаше за нея - Георги, синът на бай Иван-Земевладелеца. Когато Гизда го видя, сърцето й силно заби и ярка червенина заля нейните бели бузи. Но и сърцето на Георги заподскача.

– Ще я открадна – тихо говореше той на своя приятел. Още тази вечер, кажи и на другите момчета.

Така групата започна да се събира. На мегдана огънят се разгаряше все повече и повече. Лумваха безброй искри, които достигаха нощното небе и озаряваха целия мегдан, с неговата пъстра красота, колоритност и младежка лудост... Луната се беше наклонила още повече, възхищавайки се на всичко случващо се, а златистите звезди бяха разтеглили усмивки и ръсеха звезден прах върху щастливите млади хора в предчувствие, че нещо необикновено ще се случи. И то се случи, защото в този момент Георги се хвана на хорото до Гизда и весело заудря крака над развеселената земя. В един момент лек облак закри ярката луна и тогава красивата и гиздава мома беше отвлечена от нейния любим. Когато луната отново открехна своето облачно прозорче и на мегдана отново просветля, то тогава всички разбраха, че двамата влюбени – Георги и Гизда, вече ги няма. Първо настанал смут, а след това голяма веселба, защото всички знаеха, че скоро бай Иван, Земевладелеца, ще има най-гиздавата мома за своя снаха.

Това е една от най-щастливите истории на моята майка. Разлиствах отново дневника, който ми разказваше за нейните щастливи и трудни мигове... Нямаше много написани редове, а имаше дати, дни, години и кратки съобщения, които говореха много... Ето и някои от тях:

...... 27 септември... Роди се моята малка дъщеря. Много е красива. Нарекохме я Мария. Безкрайно съм щастлива, но го няма Георги. Той е летец и покорява небесата, но аз , синът ми Иван и моето малко момиченце сме сами...

...... Коледа е. В огнището гори огън, искрите хвърчът нагоре весело, в котлето къкри ошаф, мирише на дюли  и печена тиква. Навън вали сняг и тихо засипва заспалата земя. А ние чакаме нашия татко. Нещо изтрополи. Кучето Шарик весело излая. Чу се весел и гръмък смях, вратата се отвори и вътре нахлу силна снежна виелица, заедно с моя любим, носещ голяма коледна елха. Боже, колко е хубаво...

...... В Големия град сме... Все още не мога да свикна. Нашите приятели ме накараха да сменя дрехите от село и ме облякоха по градски... Чувствам се много странно. Все едно отидох на друга планета... Понякога се оглеждах плахо всред навалицата и разбирах, че вече съм една от тях... Бързо се бях превърнала в гражданка... Работата на Георги го налагаше... Записах се да уча.  Времето не стига...

...... Тази вечер Георги се прибра за малко. Взе си куфарче с дрехи, прегърна мен и децата, даде наставления, каза много да се пазим и замина... Беше времето на Карибската криза... Никой не знаеше как ще завърши... Светът се беше втрещил в очакване на най - лошото...

...... Размина се страшното... Сега Светът е по-различен и по-светъл.

...... Мария много боледува. Страхувам се за нея. Оперираха я от апендицит. После стана инфекция.Трудно я спасиха. Бог беше с нас...

...... Дъщеря ми расте. С всеки изминат ден става все по-самостоятелна и мечтателна. Обича много театъра и иска да става актриса, но и рисува хубаво...  Дано мечтите й се сбъднат...

...... Преуморена съм. Не ми стига времето... Тази вечр имам концерт... За първи път излизам пред публика. Вълнувам се...

...... Синът ми се ожени. Беше хубава сватба...

...... С Георги се виждаме все по-рядко, работата му е такава..., но аз съм сама...Липсва ми...

...... Работя в благотворителна фондация. Помагам на хората. Хубаво е да си полезен.

...... От пожарната получих грамота, за участието ми в подготовката на жените от квартала за отбрана... Изкарах и училище за медицински сестри...Вече имам двама внука.

...... Мария се омъжи. Ще живее при нас. Харесвам съпруга й. Прекрасно момче.

...... Имам внучка. Колко е хубава. .. Обичам я.

...... Георги ни напусна.... Съкрушена съм..

...... Вече остарях. Но не съм сама. Грижа се за моето малко момиченце..., моята прекрасна внучка.

...... Имам проблем... Трябва да се оперирам... Как да съобщя на децата... Лекарят каза, че съм закъсняла... Боже, пази ме...

...... Оперираха ме... Знам, че нещата не вървят добре... Кой ще се грижи за моите деца и кой ще им помага...? Страхувам се не от Смъртта, а от неизвестността... Може би там, в Безкрайността  ще намеря моя Георги...

Тези набързо нахвърлени редове разказваха колко грижовна е била моята майка. Колко много е мислила за всички нас, но не и за себе си. Ръцете на мама. Още помня нейните грижовни и ласкави ръце, които винаги излъчваха топлота, нежност и грижовност. От нея винаги струеше обич и стремеж да съхрани семейството си... Мама е тази, която отгледа моята дъщеря, дари й своята доброта и безкрайна обич. А сега жилището е пусто и тъжно, няма я Голямата стопанка на малкия ни дом, няма го онзи домашен уют, който създаваше. Липсваха нейните вкусни гозби, красотата на гласа й, липсваше онзи български дух, който ни съхрани и който ни даваше сили да вървим напред, за да успеем. Искам да вярвам, че тя е някъде горе всред най-ярките звезди и оттам ни гледа и е съпричастна с нашите емоционални преживявания – хубави или лоши. Тя ни помага. Знам го, защото в дългите безсънни нощи, когато не спя от тревоги, усещам в нощната тъмнина топлите и гальовни ръце на мама, галейки ме по косите и тогава успокоена се понасям на колесницата на своите сънища в очакване на следващото утро. Сега аз трябаше да бъда Голямата стопанка на малкия ни дом, закриляйки любимите ми хора...

Всеки път, когато от нас си отива любим човек, болката препълва нашето сърце. И тогава, то, нашето сърце ни казва, че хората са създадени за Живот, а не за Смърт. И когато този наш любим човек си е отишъл от Живота, ние си задаваме в недоумение въпроси, защо всичко това се случва... Но за да разберем смисъла на Смъртта е необходимо да разберем смисъла на Живота. Тогава, нека приемем, че той,  Животът,  е безкраен. А всички ние сме Духът на Безкрайното, което се движи в Безкрайността. Вечността не е преход от съществуване към несъществуване. Реален е само Животът. Истината е в това, че ние не можем да умрем, защото ние сме Животът. Животът е енергия. Ние не може да сме извън Живота.Той е като път, който криволичи между хълмовете на времето. И може би зад всеки завой ни чака нова картина и ново преживяване. А хората са страници от книгата на Живота от този път, който преминава през Вечността. Умирайки, това не означава, че хората престават да съществуват, те само изчезват от нашето полезрение. Хората, които обичаме може да не са видими, но те никога не са извън досега на нашето сърце.

Нека приемем, че Смъртта е нито зло, нито добро. Но, тя, Смъртта е част от Живота, точно, както Сънят е част от Живота...  Смъртта е само преход от един Живот към друг. Смъртта е „онази врата”, през която ние влизаме в „другата стая”... Тя е може би паузата между две ноти на още незавършената Симфония... Тя е нова страница в книгата на Живота. Тя не е край, а ново начало... Ние не можем да кажем какво ще стане, когато преминем през  „онази врата ‘‘... Въпреки това нека се доверим на пазителя на Вечността. И още по точно, нека се доверим на онзи Разум, който е създал нашия Свят.

Всички ние сме деца на Безкрайността и имаме божествена Съдба. Ние се движим напред и изпълняваме повелята на тази Съдба. От Безкрайното сме дошли и в Безкрайното ще се върнем... Нашето движение е възходящо, както и в едно трябва да сме сигурни, че придобитите от нас безценни съкровища като Любовта, Мъдростта на сърцето, силата на Вярата и Надеждата, възхищението от Красотата и Истината, всичко това остава завинаги в нас. И когато се отвори ,,другата врата”  и тръгнем към Безкрая, то някъде там ще ни посрещнат топлите, гальовни и нежни ръце на нашите майки, дали ни вечен Живот...

Някога и някъде там... В Безкрая...