НА МАМА - Цветанка Ангелова

Ти как си ни отгледала сама,

и как успя да ни изучиш, мамо?

До сетния си дъх ще ти дължа,

че пристан ми е крехкото ти рамо.

Капризна, избухлива, гневна бях,

не те пожалих, мамо, не разбирах.

Сега, когато малко поузрях,

от болка и от жал за теб умирам.

Прекрачвах ли училищния праг,

спокойна бях със левче за закуска.

На празник редом с другите стоях –

и цвете за учител не пропусна.

Макар и без опората на мъж,

за сборник, за учебник или книга,

ти как не каза, мамо, ни веднъж,

че нямаме пари, че не достигат?

И всяка есен всичко ново бе –

ти никога от никого не проси.

Не ни лиши от лагер на море,

все даваше и даваш без въпроси.

Косите в труд без време побеляха,

веднъж не те видях да си почиваш.

Не бе унила, нито се оплака

протритите си дрешки, че подшиваш.

Дете и просяк гладни не подмина.

Дори за тях намираше петаче.

Не знам дали бе някога щастлива,

но сварвах те как тайно, тихо плачеш.

Дали ще мога някога и аз

на малкия ти пръст да стъпя, мамо?

Най-ценният урок не взех във клас –

предаде го сърцето ти голямо!