ЗА ТЕБЕ, МАМО ! - Кремена Костова

Реших тази моя сълза, сътворена от букви, да бъде подарък за тебе, Мамо.

Само за тебе!

Защото го заслужаваш!

            Знам, че каквото и да направя, каквото и да напиша за теб, ще бъде безкрайно малко, ще бъде направо прашинка в сравнение с това, което ти си направила за мене. И каквото правиш за мене. И каквото още ще направиш за мене.

            Но в живота кантар няма. Не съм го измислила аз. Всеки, дошъл на този свят има своята майка. И си мисля, че ако имаше в живота кантар, никой, дошъл на този свят не я заслужава. Не заслужава нито нейните безкрайни безсънни нощи, нито безкрайните ѝ майчини сълзи. Не заслужава даже щастливата ѝ усмивка заради някакъв, макар и малък успех, заради някаква мимолетно проявена от него доброта.

            Не те заслужавам и аз, ако имаше кантар.

 

*   *   *

            Та аз дори в утробата ти не съм била като другите!

            Още там съм започнала да заменям гарваново черните ти коси с белите кичури на тревогата! Още там съм започнала да превръщам нощите и дните ти в ад. И вместо да се радваш за идването на новата си свидна рожба, ти си прогизвала възглавницата със сълзи заради тази убийствена неяснота около моето идване.

 

*   *   *

            От къде да знаеш, че всичко до тук е било само едни малки, бели кахъри!

            Истинските ядове са започнали точно с това мое идване на този, уж, бял свят.

            Ковьози, болести, системи, глупости! В резултат на всичко това, а и на Бог знае какво още – тежко, много тежко, заболяване. Заболяване, заради което в едно експертно решение е записан присъдата – пожизнено, инвалид с деветдесет и осем процента неработоспособност, с чужда помощ. Кратко, ясно и точно. Но, казано по друг начин, това означава инвалиден стол, четири стени и очи, молещи някой да те изведе навън. За да видиш този, уж, бял свят, заради който си се родил. И после да се прибереш пак зад тези четири стени със заседнала в гърлото ти мъка, че не си като другите, че не можеш да бъдеш като другите!

            И всичко това – за мене едно, за тебе хиляда и едно!

            За мене мъката, че не мога да бъда с другите, а за тебе хилядократно по-голямата мъка, че не можеш да ми осигуриш радостта да бъда с другите.

 

*   *   *

            После училище, но и то не като за другите. Вместо аз да ходя там, учителите идваха у нас. Вярно, че почти всички бяха внимателни към мене. Почти всички бяха безкрайно търпеливи и което беше най-гадното, бяха безкрайно снизходителни, съжаляваха ме, с което мислеха, че ми правят добро. Горките, в своята доброта те въобще не подозираха колко много ме обиждаше всичко това.

 

* * *

            Затова в живота няма кантар.

            За да не прозвучи всичко, което съм написала, което пиша и което, дай Боже, ще напиша, като оправдание и извинение пред тебе.

            Благодаря ти, Мамо!