* * * - Николина Милева

Където жален стон на мокра птица

достигне светлините на нощта,

разплаче Бог във стаята му тиха

и вятър плах срази свещта.

Е шепотът отронен от звездите,

и белегът на старата луна,

от който са замръзнали очите ми

и виждат сенките на младостта,

в която мама тича по небето

с нозе на дива горестна сърна,

един ловец отстрелял е сърцето й

на части, на прашинки, на зърна.

И мама стене в миг за нея сетен.

Ловецът плаче трижди съжалил.

Изля се дъжд, и мек, и топъл, летен.

Простил ловецът, Бог дали простил,

на птицата във пухкавите клони,

презряла вишна с немощен другар,

оплакал мама и погинал втори.

Простил ловецът. По-добър и сам.