* * * - Николина Милева

 

Той расте, аз смалявам се, Мамо,

и до теб се завръщам в съня си.

И протягам ръце, да те хвана.

И прибирам надежди от пътя си.

Като падне пердето, клепачите

тръшват бързо бравите си тежки.

Скърца пода. И удря кълвачът

по кората на моите грешки.

И плътта ми боли, а кръвта се съсири,

и в сърцето се стече мастило.

Пиша после писма и раздирам всемира

на едно от едно – непростимо.

Търся Бог, под снега, зад вратата,

и се чувам как нощем го викам.

Плахо ехо, прилича на вятър,

но не стига за разговор с никой.

Малък пес ми отвръща от двора

и подскача. Дали те усети?

Пред очите ми пъплеха хора,

а в душите им – нещичко свети.

И се будя. Таванът се вдига.

А небето мълчи по човешки.

И смъртта, и смъртта си отива.

Точно там, във очите му детски.