Прощаване с мама - Илко Илиев

Опразнените къщици са пълни с недоверие.

Прелитат диви патици – две шепи крясък, суета…

Така се сбъдват всички ненаписани поверия

и само аз и мама се прощаваме до пътната врата.

 

И само шепотът на мамините устни ми напомня,

че всички славеи са неми ручеи в пръстта.

А сушата напукала е и глечта на стомните –

и ето, две слънца в очите ù невидимо растат.

 

Целувам мама. Бяла и на пръсти е застанала.

А в осланените коси припява толкова тъга,

че се поддава на сърцето ми кораво камъкът

и се смалявам, без да зная кой съм и кога…

 

Това е, някак си го знам, последното прощаване.

Ще взема мама с мен, ще я люлея чак отвъд света.

И ще сме заедно завинаги и незабравени…

Но днес със нея се прощаваме до пътната врата.