ОЧИТЕ НА МАМА... - Илко Илиев

Докато острих моливи и трих графити,
едно дете у мен припалваше звездите.

Горяха кратичко, а после се стопиха -
две шепи въглени, изтлели тихо-тихо…

Рисувах думи, образи и ги изтривах –
човек върви из тъмното и през коприва.

Човек върви към себе си и изостава,
прелитат жерави насън, като в жарава…

Прелитат спомени и в гърлото ти дращят:
Една жена остана вън, да ме изпраща,

а няма никой, само бурени безпътни.
Животът се е свил до празна птича стъпка.

И уж вали, а пепел капе вездесъща,
затрупва и Души, и мамината къща…

Докато острих моливи и трих графити,
две шепи въглени останаха - очите ù…