НЕВРОМАТРИКС - Мильо Велчев

  Боли ме коляното на десния крак. А кракът ми го няма. Ампутиран е. Тази болка се казва „фантомна”, „невроматрикс” — промени в сензорната информация.

   Седя на една пейка в новия парк. Този парк преди време го нямаше. Имаше къщи. Нашата беше на мястото на онази детска площадка.

   Понякога пари, пулсира, усещам сърбеж или спазми. Науката още няма обяснение. Предполага се, че са аномални сигнали на възпалените нервни окончания към мозъка, в резултат на реорганизация на соматосензорния кортекс.

   Наоколо са построили седеметажни блокове, подредени в дълги редици. Непознати хора влизат, излизат, подтичват забързани...

   Болката е ужасна!

   Няма ги къщите, хората от моето детство... А ги чувам и виждам! Долавям миризмата на цъфнали люляци ... конски фъшкии и утъпкана кал ... някъде пържат мекици... Чувам мама да вика: „Прибирай се! Време е...” „Моля те, мамо, нека поне още малко!” Тракат копита, каруци, тресе се молотовка и оставя черни облаци дим... На ъгъла двама влюбени се държат за ръце и вече близо час се изпращат. Каква ти вечеря?! Няма време. Няма нищо по-вкусно от „циганска баница” — филийка с олио, сол и пипер. Понякога, за десерт — друга филийка, със захар и чешмяна вода. Детска глъч и игри до полуда! А мама ме чака да ме измие, раните с риванол да промие, превърже ... да ми предложи вечеря ... да ме завие, „Лека нощ!” да ми каже... 

   Звън на китара, първи трепети, първа любов, въздишки, целувки ... цяла нощ под звездите... Мама пак се тревожи и чака.

   И когато се връщах от София, Рим и Париж ... от другия край на света, тя все ме чакаше. Влакът — с близо час закъснение, а тя стои на голямата порта ... и чака!

   Обичам ви, мамо и тате! Обичам те, мой роден дом! Обичам те, детство! Тази любов все ме тегли обратно.

 

   Нещо се случи! Фантомната болка изчезна! Май ще излезе вярна теорията, че ако срещу едно чувство изпратиш друго, но с обратен знак, двете взаимно се унищожават. Или, ако изпратиш срещу един звук, с определена честота, друг звук, със същата честота, но с обратен знак на вълната, настъпва тишина. И с болката е така. С всяка болест! Изпрати им любов и те ще изчезнат. Ще се срещнат двете вълни и ще настъпи затишие.

  Така ли е? Не съвсем. Ужасната болка я няма, но ... любовта си остава! Любовта към родния дом, макар че на негово място сега стърчат катерушки и дървени пейки; любовта към детството, отплувало, като пасажи от сьомга, по буйните реки на живота; любовта към мама...

   Любов към неща, които ги няма.

   Фантомна любов! Невроматрикс.