Писмо ... от небето - Пенчо Симеонов

На майка ми

 

 Някога моето село беше многолюдно и заможно – един  малък свят, в който всички живееха по някакви неписани закони – справедливо и задружно. Тези отрудени и благочестиви хора когато работеха, работеха всеотдайно, а когато празнуваха и се веселяха, го правеха от сърце.

 Всяка неделя на селския мегдан духовата музика свиреше, и стари и млади се събираха да играят кръшни северняшки хора. В читалището, самодейци, с по-„градска” култура, даваха театрални представления от стари и нови времена.

Нямаше радиоточки. Вестите и разпорежданията се предаваха на съселяните от един гласовит глашатай, който енергично удряше общинското барабанче – преди и след думите „Съобщава се на населението...”. Друг път същото барабанче думкаше, когато някой крадлив мързеливец беше показван на населението, заедно откраднатото – я плодове, я животно. За срам и за назидание.

Хората много си помагаха. Когато някой строеше къща, всички се включваха с каквото могат, а щом майсторите заковяха гредите към билото на покрива, издигнеха кръста и се провикнеха: „Слушайте майстори, калфи и чираци и наоколо комшииии...”, мнозина прииждаха с дарове за строителите и за  новодомците.

         Моите дядо и прадядо по майчина линия – имотни, работливи, честни и набожни хора, минаваха за по-прогресивни от другите. Далновидният ми прадядо – хаджи Бано, епитроп* в църквата, един ден решил: единият син ще учи за свещеник, а другият ще се грижи за земята. Този, който останал при него и който три години бил военопленник при англичаните, не бил сляп за културата и нравите на Европа. Успял и западен език да научи при тях. Та и той, като баща си, един ден отсъдил: „Синът ще учи за художник, а дъщерята – в стопанско училище, за да е по-близо до дома”.

         Като по-напредничави родители, дядо и баба не искали да лишават децата си от младежки забавления. Нали един ден и те щели да се сгодят, оженят.  Още си  спомням   оня стар грамофон с ръчка за навиване, с който мама и вуйчо са озвучавали  журовете** си.

Мама минавала за най-красивата мома в селото и било привилегия за ергените да танцуват танго или инглишвалс с нея, стига да умеят да играят тия модерни танци.

         На една такава домашна забава се появил млад авиатор в униформа, ас, чиято професия събуждала нескрита завист у мъжете. На нея той проявил подчертан интерес към мамината особа. Тя, на свой ред, му дала да разбере, че не и е  безразличен. Потанцували, повеселили се, а на раздяла и казал: „Госпожице Мария, някой ден ще мина с аероплана над вашата къща. Като ме чуеш, излез навън и погледни нагоре, аз ще ти помахам с крилата на самолета – за поздрав”. Вечерта  отпътувал за гарнизона си.       

         Минали няколко месеца и през една утрин се чуло бръмчене в небето. Появила се тъмна точка на изток, която все повече се приближавала и нараствала. Майка ми чула звука и бързо изтичала навън.  Видяла биплан***, подобен на етажерка, да се снишава към нея. Сърцето и, изълнено с надежда, учестило пулса си. Очакванията и се сбъдвали...    Бабите от съседните къщи също излезли да видят какво става. Изплашени, започнали да викат: „ Аероплани ни нападат!”.

Асът, като наближил къщата на милата си позната, залюлял крилата за поздрав и хвърлил нещо от откритата си кабина. „Нещото” било забелязано от бабите. Взели го за взрив и се разпищели:  „Бомба, бомба, крийти сааа…!”.  Това нещо не улучило бащиния и двор, а паднало в съседния. Всички се изпокрили, само тя не. Като минали    5 – 10 минути  и „То” не гръмнало, една любопитна баба бързо била отбой и тръгнала да го търси. Намерила малка платнена торбичка, пълна с пясък и завързана с шнур. Бързо я развързала и видяла в пясъка небесносиня хартия.  Прочела на срички първите две думи и започнала да вика:  „Пѝсмо, пѝсмо за Марийка !”.  Добре, че не била толкова грамотна.  Мама бързо си прибрала въдушната пощта и развълнувана се скрила вкъщи да си я чете. Чела и препрочитала, а после я сложила в пазвата – до сърцето.

         . . .

Година след това все се ослушвала за същия шум от небето, но такъв все не се чувал. Чувало се само еднообразното бучене от моторите на високолетящите американски „крепости”, които изхвърляйки излищния товоар, отлитали далече на север.

         . . .

         След време татко запълнил празнотата в сърцето на мама и не след дълго я откраднал за своя съпруга, но това е друга история, за друг разказ..   

         . . .

         Преди години, мама си тръгна от Земята – към Небето – с усмивка... , навярно срещнала в съня си своята любов... крилàта...

 

 

 

 

    *      епитроп – настоятел

    **    жур – увеселение, забава през деня, устроена за развлечение

    ***  биплан – самолет с две успоредни крила,  двуплощник