Шарената стомна - Пенчо Симеонов

 

 

                                                                                На мама и татко

       През 42-ра година татко завършил  коларо - железарското училище в близкия  град и заминал войник,  да  пази родното небе от вражески самолети.  Като  минала службата му, започнал работа в ЖП завода в София. Вече по-рядко пътувал до родното си село, разположено в сърцето на Дунавската равнина. Там останали верните му приятели... и една девойка.

     Година след него, в същия град, завършила стопанското училище тази девойка...  и се прибрала при родителите си,  да им помага вкъщи.

     Искрата на любовта помежду им пламнала, когато били ученици в града. Нали са от едно село, често пътували заедно с бавните конски впрягове до градските си квартири. Имали време да се опознаят – както по пътя, тъй и на селските вечеринки.

     Татко харесвал непорочността, добротата и красотата ѝ. Искал да бъдат по-близо един до друг, но как да са, като животът ги отдалечил  на стотици километри, а парните влакове били толкова бавни.  Един ден разказал на своя баща за любовните си трепети, а той му рекъл:  „Марийка е много добро момиче, ще я вземем за снаха !”.

     Минали близо две години, а искрата не угасвала. Дядо виждал терзанията на сина си и казал:  „Я да избера двама - трима съгледвачи, да следят бъдещата снаха,  да не се сгоди за някой друг”.   Избрал ги.  Добре си вършели работата хората.  Разбрали как страда сърцето ѝ по някакъв авиатор, когото не била виждала цяла година, а той изчезнал незнайно къде и неизвестно как. И за разнобоя  при нейните родители дочули, как не били на един акъл за бъдещето на дъщеря си. Много неща още разбрали…

     През късната есен на 43-та година бащата на момата решил да я омъжи. Намерил ѝ подходящо момче от същото село. От имотен и работлив род гледал да е.  Майката не го одобрявала много - много, а и знаела за старата и любов от ученическите години.  С две думи – искала дъщеря им да се омъжи за човек, когото обича, затова скрито и явно се съпротивлявала на мъжа си.

     Дошла Коледа. Таткото решил: „Ще заколим прасето, ще направим баници, ще наточим вино, ще поканим момчето, бъдещите сватове, кумовете и ще сгодим Марийка”.   Майката послушно направила баниците, сготвила и бързо се свързала със съгледвачите от татковия род.  Казала им:  „Дъщерята я годяваме.  Ако ще я крадете, крадете я още днес! ”.  Прибрала се вкъщи и заръчала на щерката си: „Като ти кажа, че ми се пие вода, ще вземеш  оная стомна и ще отидеш на чешмата пред църквата”.  Шетала, ослушвала се и все си викала:  „Ще ми я дава той на тоя никаквец !  Няма да я даде на Петра, ами...”.

     Дядо получил вестта, бързо впрегнал конете, хвърлил два ямурлука в каруцата, минал покрай свата си, взел го и на часа пристигнали на уговореното място – до чешмата.  По това време татко бил в София и нямало време за губене.

     Към 4 след пладне се чул конски тропот около дома на „невестата”. Майка ѝ посочила глинения съд и рекла:  „Хайде, дъще, и Господ да те пази!”.  Краката на дъщерята омекнали, но намерила сили да тръгне натам.

    Когато двамата мъже видели момата, слезли от каруцата, изчакали я да пристигне, грабнали я и бързо я метнали между ритлите. Всичко минало без съпротива, нали знаела за кого я крадат.  Руменина покрила бузите ѝ, устата ѝ пресъхнала. Видяла, че татко го няма в каруцата. „Ами сега !?”. Седнала ниско и само  прошепнала: „Крийте ме бързо под ямурлука, че ако нищо не стане,  ще стана за срам на цялото село!”.  Покрили я. Дръпнали  юздите на конете и се понесли към дядовия дом.  На чешмата останала само шарената стомна с широкото гърло.

     Любопитните съседки бързо - бързо отишли в дома на бегълката и като стари клюкарки започнали:  „Яжте, яжте и пийте!  Булката я откраднаа…!”.  В къщата настъпила суматоха.  Майка ѝ, вътрешно доволна, стояла и не помръдвала.  Баща ѝ се разревал и жално поглеждал към „младоженеца”. Като минало около час време, таткото спешил мъжете в къщата, намерил стражара на селото и тръгнали заедно да връщат дъщерята.

     Спрели те пред дядовата къща. Стражарът излязъл  напред, застанал пред заключената порта и започнал да вика:  „Бай Симеоне,  да върнеш  Марийка, чуваш ли... !?”.  Кучетата се разлаяли, а отвътре само се чувало:  „Няма я тука, няма я...!”.

     Обсадата траяла два дни, а татко все го нямало. Вестите тогава стигали бавно, а и влаковете се движели като буболечки.  В края на втория ден „пристанушата” се притеснила много и рекла на баба ми:  „Сега ще стана за срам на всички !”.  Баба ѝ подала един златен наполеон и ѝ казала:  „Булка, ако Петър не си дойде до утре вечер, таз парà за тебе да остане !”.   „Не ви ща парàта, искам Петра!” -  отвърнала тя и хвърлила златното търкалце на пода.

     Минала втората нощ и на сутринта татко изтупал снега от обущата си пред бащината къща.  Момата видяла лицето му през малкото прозорче. Усетила как цялото ѝ тяло тръпне в забързания пулс на сърцето. Бързо отворила вратата. Със сълзи на очи се прегърнали, хванали се за ръце и влезли в затоплената къща при татковите родители.  Още същата вечер направили годежа, а до март и сватбата.  Венчали се в селската черква, която била до ОНАЯ чешма.  Булката била толкова развълнувана, че не видяла кога ѝ пламнало булото от свещите в ръцете им.    Татковата сестра се разпищяла: „Булката, булката изгоря!”  и се втурнала да гаси „пожара”.  Загасила го. Не се наложило да ходи за вода на чешмата.

     Тази ОГНЕНА жена,  е моята майка

    ...

     Още пазя  вкъщи шарената стомна на баба...