Н Е Д  О И З К А З А Н О Т О - ЙОНКА  ИЛИЕВА

Луната.Отново е същата.Огромна,бяла и толкова далечна.Като през лятото.Както през последното наше лято.След дългият летен ден от умора по двора,по прибиране и правене на зимнина,вечер, в градината, приседнали на пейката, гледахме същата тая луна.Също толкова бяла, огромна и далечна.Тогава.През лятото.Последното ни.Градината,ароматите,цветята – райска градина. Сътворена от ръцете ти,майко.Опойващи миризми,жужене на последни пчели, косове, светули, лай на кучета,последни прибиращи се хора,глъч заглъхваща по улицата и ние двете в градината. На пейката.Гледахме луната.Тогава.През лятото.И сега я гледам.И сега и говоря. Дано да я виждаш и ти.Тя ни е връзката.Чрез нея си говорим.Нищо че е далечна.Мисълта не  признава граници.Така и ние. Аз, от тук,ти там...някъде другаде.Мисълта и Луната ще ни свързват.

Може би,защото бе последно,това сега го знам,бе истинско. Лятото.Топло бе. Слънцето рано ни будеше.Преди да отворя очи,стаята вече мирише на мекици.И пак там,в градината,с цветята,с цветовете,с всичките живи гадинки,събудили се, започвахме поредния летен ден. С чаша кафе, мекици и...недоизказаното.Сега,сигурно е доста късно да кажа,че ми е било топло.Не само от лятото.Топло ми е било,защото сме били заедно.Защо не съм го казвала?Защо толкова години съм си закопчавала думите?Защо винаги трябва да стане късно,за да се сетя,че думите са за това, да бъдат изричани.Не искам да се задушавам от неизречени чувства!Сега, днес,в този миг трябва да говоря!

Но през лятото,последното ни наше лято,не говорех.Беше...като всяко друго лято.С работа,с мириса на печени чушки,с изпращането на лястовиците и щъркелите,с поредната камбана,когато селото се прощава с поредния,напуснал тоя свят и ние двете,на пейката,в градината,без да казваме колко ни е топло,хубаво,без да знаем,че ни е последното.Тогава.Зимнината приготвена, дюлите прибрани и оня аромат, дето го помниш докато си жив,изпращането на последния низ лястовици от жицата и моето лято свършва.Без да знам,без да знам...Щях да го удължа.Щях да го задържа.Щях да говоря.Да говорим.Толкова още много неща можехме да си кажем.Тогава.През лятото.През последното ни лято, майко. Ако сме знаели...Свърши ...с недоизказани думи,защото нямахме нужда от тях.Било е лято.Топло.С  огромна, бяла и далечна луна.

Отново е същата.Но е пролет.И е толкова далечна.Но е студена.И сега само аз я гледам.От тук. Надявам се,ти също.Там, от другаде..Къщата сама,бяла си стои.Скоро бели кокичета ще разцъфтят, нали е пролет.Ще набодат в градината любимите ти цветя,нали градината ти е Райска,ще избият цветовете,ще разцъфтят,ще се завърнат птиците,те знаят дома си,ще има пак и  пчели и насекоми и щурчета и светулки и самотна къща.Нашата.

Тя пази,надявам се,не само обич,тя пази думите ми...неказани тогава.Тогава...През лятото.През последното ни лято.Нашето!

 

Кога ли отново

ще ни чакаш?

На уличката,

пред портата,

на залез слънце?

Кога ли?

Няма повторения

В този живот.

Няма.

Срещата ще стане,

Майко,

Другаде,

Там някъде,

В друго измерение,

Сред светлина

И само любов.

До тогава

Ще си спомняме,

Ще тъжим,

Ще се молим

За прошката ти –

Всеопрощаваща,

Ще те помним

И пак ще те виждаме

По здрач,

На уличката,

Пред портата.

Дочакала ни!

Защото

ще се връщаме,

майко.

При корена!

Сега

И

Завинаги!

 

Завръщаме се.Болката облива Душата.Парещо.Няма те да ни посрещнеш,не си приседнала на прага.Завръщаме се...Двете ти пораснали деца,почти остарели,мамо.Завръщаме се.Къде другаде да идем?И е толкова спокойно,приказно,причудливо и е толкова изпълнено с присъствие –Твоето.Не лекува времето, не лекува.Добре,че ги имаме спомените, да потънем в тях и на тях да се усмихваме.Спомените с тебе,мамо.Нашите.Къщата блести от усмивки и щастие.Кратко бе,но добре,че го е имало.Добре,че ни топли.Освен топлата болка, дето облива Душите ни.И смеха го има.Звъни.Ти се смееш от нищо,ние също.Боже,колко прости истини сме имали.Колко просто сме били щастливи с тебе,мамо.Завръщаме се.И усещаме и прегръдката ти и силният ти Дух.Спокойни сме в бащината къща.Само дето болката...но нали само болката ражда.Раждам редовете си за теб, дето приживе не можех да ти кажа.Никога за нищо не е късно.Никога.Срещата се състоя.Сега.Ти избърза,мамо,аз закъснях.Срещаме се в мислите си,в оная непрекъсната нишка,като пъпната връв, дето не се реже и не престава.От майката към децата и от децата към нея.Заедно сме.Както винаги.Само дето не мога да заплача на рамото ти,а хапя възглавницата, да не се чува.Само дето не мога да потъна в прегръдката ти, а се прегръщам сама,само дето...

Добре,че нося Духът ти силен,да мога да преживявам,а болката,парещата,остава.Болката е с много нюанси,мамо.Трудно се носи.Но пък облагородява.От опит го знам.От тебе също.И толкова други неща от тебе знам.Толкова много,че се учудвам,кога си ме учила.През годините мамо,през годините.Прости ми,че не съм говорила,не съм казвала най-простите и истински думи,те,нещата се разбираха от само себе си.Тогава думите не трябваха,а сега имам нужда да говоря и да бъда чута!Чуваш,нали?Нали ме чуваш?Целувам ръцете, с които си поела малкото ми телце, с които си галила,понякога удряла мен,непокорната си дъщеря.Нали на тебе приличам.Такава съм. Непокорна.Като теб.Целувам ръцете ти!И искам само прошка.Дай ми я!Оная,вечната,космичната, дето само ти можеш да дадеш!И не преставай да се усмихваш и смееш.Ще чуваме през времето и гласа ти ,и смеха ти,защото...обичаше нас децата, остарелите вече дъщери,обичаше и внучките си,сега майки и техните малки дъщерички.Ти обичаше, майко!И на това ни научи. Да обичаме!  Обичам!Толкова е просто,толкова е забравено днес.Обичането!Научи ни.И когато се връщаме тук,в къщата,освен болката,тръгваме си и с обичта.Твоята!И нашата!И нишката,пъпната връв, дето никой не може да среже!

   

Усетих допира ти,

Мамо.

Като есенна мъгла,

Мека и влажна.

Видях усмивката ти

През облак

Усмихна се слънцето

И чух въздишката ти

Отекна глухо в мен.

Хълцам в шепи.

А есента

Най-красивата,

Най-тъжната,

С най-късното

Циганско лято

Багри дървета

Храсти и цветя...

Есента,

През която не изпратихме

Птиците заедно

Есента на самотност,

На далечна топлина

Есента,

Пълна само със спомени –

Нашите.

Като дърва за огрев

Ги пазим –

Да се греем

През дните си

Без Теб!

 

 

Времето,относителното време,сякаш не е минало.А толкова много промени има в мен,около мен.Освен повечко бръчки,повече бели коси,по-дълбоки рани в Душата ми,дето не мога да превържа,нито мехлем да им намеря,само парят,болят и съня ми по-често стряскат.

Година след последното ни лято,мамо.Година...Къщата ни,бялата ни къща,самотна стои,Райската ти градина,пак е такава,само дето сред цветята ти,много саморасъл.Иначе цветята,от семчиците  ти хвърлени,пак са на мястото си,пак са цъфнали,но сега те няма да им говориш.Защото ти говореше с цветята,мамо.Говореше им,обичаше ги и те ти се отблагодаряваха с мирис,с цвят и с радост за очите.Пак са си там.В градината.Райската.Пазят спомена за теб.Както аз го пазя.Вместо теб се опитвам да им говоря,да ги галя и да махна,изскубя саморасляка,бурена.Е,правя го.Нали градината ти е Райска.Тя заслужава.

Това лято,първото след нашето последно,няма да има зимнина,няма да има мирис на печени чушки,няма и мекици.Сираче,плахо ходя из двора,плахо по стълбите стъпвам, да не събудя съня ти...Сякаш още си тук и след обяд си почиваш. Лека дрямка.Сякаш не си заспала завинаги.И гласа ти чувам,и стъпките ти и припряното бързане да успееш всичко навреме да свършиш...

Свърши най-важното,мамо.Тогава,в последното лято,когато ми бе топло,не говорех,защото не трябваше,то сега,една година след това,в относителното време,мога да ти кажа.С благодарност. Роди и отгледа Човек!Възпита Човек!Можеш да бъдеш спокойна и доволна.Колко майки могат да се похвалят с това?Имаш отгледани и възпитани Човеци – две дъщери, две внучки и две правнучки. Можеш да бъдеш щастлива.Бъди щастлива,там, другаде,където само ти можеш да бъдеш!Не се страхувай за нас.Нали носим по нещо от теб.Ще успеем.Ще се справим.Така,както само ти умееше.Така и ние.Твоето продължение.Човеците!Много самотни без теб,много тъжни без теб,с болката и утешението,че с нас се е случило.

Отново пейката,отново луната,пак същите лястовици и щъркели,те пак са тук,при гнездата си,у дома си.И ас съм у дома.Сама,без теб.Една година от последното ни лято, мамо.Дето не можех да говоря,защото...

Сега говоря и се надявам да бъда чута.Говоря и на цветята,и на птиците и на къщата.И ги обичам. Като теб.И боли,и боли,и боли...

Сама ще изпратя и лястовиците,и щъркелите,сама на пейката с луната ще седим,сама с къщата ще помним неказаните думи, дето мозъка ми будят, нераздадените ласки, щедрите усмивки и топлината.Толкова топло,че пари, мамо.От спомени, от това, че е лято.От липси.От твоята липса.На пейката,сред  уханията,сред песента на щурци,косове и треви, под луната,същата,бяла,огромна и далечна,с вечерта и сенките,с твоето присъствие и с къщата –нашата,бялата, докосване от ветрец, като твое докосване, се опитвам да заспивам.И да сънувам, да сънувам онова, другото лято, лятото преди една година,последното наше лято, мамо. Дето бе топло, без думи...Думите сега се отрониха. С въздишка!И болка! И любов!

 

     

Смали се къщата ни,

Мамо.

Като отронена въздишка

Издъхна

И се сви.

Потръпна,

Потрепера

От ужас и от вик

И притихна.

Сама,

Бяла

И

Самотна.

Осиротя ни къщицата,

Мамо.

Далечен повей,

Далечен спомен,

И лентата от миналото – наше.

Това остана.

Есенна слана,

Самотни врани

И мъгла,

Мъглата, дето те погълна...