Моментът, в който душата се отделя от тялото - Миглена Драгнева

За моите 50 години познавам много и различни хора. С техните „шарени” преживелици сами по себе си уникални и неповторими. Всеки е минал през разни етапи от живота и се е сблъсквал с какво ли не. Има хора, обаче, чиито живот наподобява сюжет на книга – такъв беше /за жалост в минало време/ животът на моята майка. Като пораснах и започнах да разсъждавам по-дълбоко казвах на моите приятели, че заради трудния живот на мама, страдалчеството й и липсата й на смелост да се опълчи на злото, и да скъса „оковите” аз един ден ще си отида от този свят с „отворени очи”.

Животът й е започнал като на малката кибритопродавачка от приказката. Бедно семейство с три деца, тя е най-голямата и на 15 години е изпратена от родителите си в развит индустриален град да работи и така да облекчи семейния бюджет. Но този град е толкова далече от родното й място, че тъгата, която аз виждах винаги в сините й очи се е настанила още тогава. И до ден днешен пазя картонения куфар, с който е пристигнала. Докосна ли го не моя, а нейния живот минава като кинолента и не пред очите ми, а направо през мен.

Момичето, тогава 15 годишно няма инстинкт за самосъхранение. Не вярва, че злото съществува, и че ще го срещне. Започва работа като тъкачка. Записва вечерна гимназия. Но скоро престава да я посещава, защото за да изкара още някой лев за наема, за оцеляването и да праща на родителите си започва да бродира нощем – взема поръчки от известни шивачки в града за да им изработва ръчните бродерии и дантели върху дрехите.

Минават 10 години, през които тя се справя сама. Благият й характер и помага да се сприятели с много хора и всички да я заобичат. Започва периодът й на Пепеляшка, но за жалост не се появява нито добрата кръстница още по-малко принца-това за мама е период на слугуване, търпене на тормоз и обиди, и плач в банята, който аз за жалост чувах.

Когато мама почина преди 5 години, един съсед - млад човек ми каза: „Майка ти трябва да я канонизират за светица” – имаше предвид добротата й, това, че никога не е казвала на някого или за някого лоша дума. Аз обаче влагах и друго в това – потъпкан живот, смачкано самочувствие, ежедневен, дори ежеминутен психически и понякога физически тормоз. От дете бях свидетел на това. Като малка нямах никакви възможности да я защитя или да й помогна само гледах плахо скрита под масата. После плачех за нея. Тя нито веднъж не каза лоша дума за баща ми нито пред мен, нито пред когото и да било. Съседи, роднини и приятели може би са се досещали какво се случва, защото познаваха отвратителния и арогантен характер на баща ми, но не са вярвали, че в къщи положението може да е толкова съсипващо. Когато поотраснах имах сили да се съпротивлявам на баща ми, но той и мен беше вкарал в капана си на надмощие и подчинение. Намирах утеха и сили единствено в игрите с децата на двора. Като по-голяма вече над 20 годишна дори му се репчех и го игнорирах, но мама безропотно продължаваше да го търпи, да му угажда, да става в 5,00 часа за да му приготви закуска под „съпровода” на обидите и псувните му на висок глас. От стаята си чувах всичко, но бях страхлива и това ме правеше безсилна. Ако се обадех ставаше голяма кавга. Мама безропотно изтърпяваше всичко, въздишаше лекичко, защото той я ругаеше, ако въздъхне по-силно. Това не беше живот – нито за мен, а за нея да не говорим. Баща ми винаги е бил по-обгрижван в семейството, макар, че аз бях детето. Баба и дядо /неговите родители/ се грижеха за мен, те също страдаха от гневното, неуравновесеното и инфантилно държание на сина си. Смея да кажа, че в повечето случаи баща ми си беше за усмирителна риза. Баба и дядо не издържаха, купиха си къща в едно село и се спасиха, а мама…

Майка ми винаги трябваше да бъде на разположение на баща ми. Оправяше му леглото, събуваше му чорапите, постоянно чувах „дай солницата, донеси хляба, направи това, направи онова”. Не можеше да излиза, да се среща с приятелки, ако дойдеха в къщи да пият кафе той все присъстваше, бърбореше без да спира, обиждаше всички и с две думи разваляше каквато и да било компания. С мама двете не можехме спокойно да си говорим, той все мислеше, че крием нещо. За да е тя спокойна аз не й настоявах да си приказваме, престанах да й споделям. Той до такава степен беше промил мозъка й и я беше впримчил в капана на безизходицата, че когато й казвах да се разведе с него и я убеждавах, че никой не може да ме отнеме от нея, тя се страхуваше и не предприе нищо. Аз се „спасих” – омъжих се далече. Не спирах да мисля за нея, но не обичах да отивам на гости, защото баща ми пак продължаваше със скандалите, излагаше ме пред съпруга ми и разваляше цялата красота на това чувство – да се завърнеш в къщи.

Положението за мама стана ужасяващо, когато баща ми се пенсионира и си остана постоянно у дома. А и баба, вече много стара и болна, след смъртта на дядо се върна да живее при тях. Той ги хокаше и двете от ранни зори, гледаха по телевизията само това, което той кажеше. Мама говореше по телефона само в негово присъствие. Беше изпаднал в такава безмислена логорея, че само когато спеше не бръщолевеше. Всичките им роднини, приятели и познати се отдръпнаха и престанаха да им ходят на гости. За кратък период от време мама беше „изпепелена”. Когато научих за болестта й го намразих безрезервно и завинаги. Знаех, че това е от него. Тогава започна да се прави на загрижен, но не престана с кавгите и простотиите, този път обаче, бяха изцяло насочени към баба. Тя стоически понасяше, беше й все едно, защото знаеше, че мама си отива. Въпреки, че мама беше снаха баба ми много я обичаше, защото мама беше най-кроткото и милозливо създание, което човек можеше да срещне. И до ден днешен не познавам такъв човек като мама, може би само съпруга ми – добър и благороден е като нея, но е борбен и не позволява да му се „качват на главата”.

Когато мама се е омъжила, още в първите години е започнал тормоза. Баща ми през целия си живот пиеше и беше с глупавите си просташки компании. Такъв е бил и тогава в началото. Аз съм убедена в това макар, че мама нищо такова не ми е разказвала. Нейните родители не са й помогнали от срам „какво ще кажат хората” ако се разведе, че детето трябва да има баща и т.н., но и мама не им е казвала всичко. Нейната майка почина млада, а баща й не предприе нищо по-нататък. Няколко години след това почина и той. Баща ми се държеше толкова лошо и аругантно с брата и сестрата на мама и техните семейства, че и те престанаха да идват само й се обаждаха, но тя се правеше, че всичко е както трябва.

Грижих се за мама 4 месеца. Последните 4 месеца от живота й. Тогава двете можехме да си говорим, да си споделяме, въпреки, че на мен ми костваше много усили привидно да бъда спокойна и усмихната, защото криех истинската й диагноза и тя смяташе, че неразположението й е временно и ще отмине. Баща ми, понеже е страхливец не влизаше много при нас в стаята. Питаше ме как е и се чудеше как така има рак, а аз му отговарях с думите на един от лекарите – когато душата страда, тялото боледува. Със сигурност не си е направил равносметка. Остана си същият самовлюбен, егоистичен егоцентрик.

Последните няколко дни преди да си отиде от този свят мама изпадна в коматозно, полусънно състояние от обезболяващите. Говореше несвързано, бъркаше деня  и нощта, но аз бях „щастлива”, че можех да съм до нея без надзирател. В нощта преди да умре последното, което ме попита беше „баща ти вечеря ли” до такава степен я беше обезличил и обсебил, идваше ми да й се скарам, но сърце не ми даде.

Започна да диша тежко, да се взира в единия ъгъл на тавана на стаята. Лицето й се изкриви ужасяващо. Дишаше така, сякаш теглеха от нея въздуха с компресор. Устата й беше широко отворена. Паникьосах се, как ще и оправя лицето за погребението – гримасата й беше страховита. Изведнъж…се отпусна, устата й се затвори и тя се усмихна, Лицето й макар и безжизнено пак си възвърна онази нейна благост, доброта  и благородство. Сама затвори клепачи, изглеждаше щастлива и спокойна. Сякаш виждах как душата й се отделя от тялото тихо, реейки се. Беше при родителите си, нямаше го дявола да гризе душата й. Може би си е казала: „Колко светло и колко хубаво е тук, НА СВОБОДА!” – из „Палечка” от Ханс Кристиян Андерсен.