*** - Надя Луканова

Съдба ли е , че мен избра
в гръдта си да притиснеш
и да ме погалиш,
глътчица от въздуха поела.
Едва ли , мамо
искала си друга дъщеря.
В очите ми е цялата ти радост
и надежда , че прегръдката ти
няма да забравя.

Но дали щастлива си
зад четири стени,
притисната от старостта си
покрай огъня от спомени.
Растат децата ,
а животът като мокър чам
не може да се разгори
в огнището на самотата.

В безсънните си нощи

може би пуловери плетеш,

а майчиното ти сърце

е въглен недогарящ.
От укори стоиш встрани.
Сънуваш как изскърцва портата
и аз се връщам.

Може би не съм си тръгвала…