От Детето на майка си - Лилия

Болката ще ме нареже на парчета.

Но продължавам. И не ми личи.

Отражението плахо на детето

се затвори с твоите очи.

 

Денят беше бурен и дъждовен.

,,След месец аз се връщам"-ти ми каза.

Денят беше в себе си отровен

и  нашепваше: ,,По-бързо ще го спази".

 

Знам, при тебе беше слънчево тогава.

И знам, че беше много уморена.

Жлъчен труд във чуждата държава

причиняваше ти болка, изтощение.

 

Чувахме се често през екрана.

Очите ти, тъй пикселно кафяви,

обичаха  ме: ,,Мъничко остана

Месец. Ще издържам. Ще се справя."

 

Пари ни трябваха. Те все не стигат.

Нали трябваше да ме отгледаш.

Обичахме се, но парите си отиват

и ти отиде си загрижена и бледа.

 

Не чета вече сладникави романи.

Прочетени, прочетени  са вече!

Любовта със тебе някъде остана.

Някъде убийствено далече.

 

Ти дойде си. От месеца по-рано.

Ти дойде във ковчег и наранена.

Ти дойде. Ти дойде си мамо!

По-рано от предвиденото време.

 

Дойде за гроб. Херметически затворена.

С драскотини, ти се виждаше лицето само.

Очите ти не ще ги видя пак отворени,

а само в тях живееше детето, мамо.

 

Сега ще плача аз на гроба ти .

За теб и за нашата родина.

Ще плача, че сме вечно ний поробени,

но Българийо, от теб не ще замина.

 

Сърцето с рани бие по-жестоко!

Сърцето с рани знае най-добре!

Целта ми, знам далеч е и високо,

но Майко втора ти не ще умреш.