Намеса - Елена Николова Хел

Всеизвестно е, че когато някой близък покойник по някакъв начин ни помоли за нещо, е добре да го изпълним. И аз така правя, но, водена от правилото „какво ще кажат хората“, не изпълних или половинчато изпълних едно желание на покойната ми майка, за което безкрайно съжалявам. Когато наближи една година от смъртта й, я сънувах. Тя беше спокойна, усмихната и имаше молба към мен да не поръчвам тежка мозаична рамка за последния й дом, а да направя малка оградка и вътре да поставя мраморна плоча със снимка и надпис. Споделих с приятели и познати – всички твърдяха, че трябва да направя последното й жилище както се прави, това не са някакви селски гробища, а столичен гробищен парк... Посъветвах се и с каменоделците. Те пък обясниха, че за плочата с надпис непременно трябва рамка, иначе няма как да се постави. Пак сънувах майка ми. Тя беше недоволна, настояваше поне плочата да е малка. Направих поръчката като избрах мраморна плоча с по-малки размери, макар че този модел имал друго предназначение. След това прецених, че е несъразмерно – тежка рамка, тежък цимент около нея и някаква си тъничка плоча. След един ден отидох да променя поръчката, но - о, чудо – плочката със снимката и надписа бяха вече готови и сложени на показ за реклама. Отново сънувах майка си – беше доволна за направеното от майсторите и се цупеше за другите „тежести“, които трябваше й се стоварят. Мина определеният срок – поръчката не беше изпълнена, мина още една седмица, после още една... Накрая всичките досадни и нежелани от майка ми „товари“ се появиха – напукани и омърлушени, както ми се стори. Сякаш тя е пречела не само да се спази срока, но и на качеството.

Предстоеше да направя и некролог. Когато реших да го разпечата, спря тока. След няколко часа отново опитах – принтерът засече. През нощта на сън майка ми заяви, че не желае никакъв некролог – нито пред нейния блок, нито на входната врата на апартамента ни. Е, това ми дойде наистина много. Такъв срам да нося – все едно, че съм я забравила. На другия ден отидох в копирен център. Дискетата не се отвори. Поискаха да донеса външна памет. Модернизирах се, купих флашка. Направих ново копиране на информацията на два файла. В копирния център единият файл не се отвори, а другият се отвори, но вътре беше празен. Няма информация – нито снимка, нито текст. Не вярвах на очите си. Е, добре, нека да е, както иска милата ми майка – няма да има некролог. Споделих по телефона с приятелката си странните случки, а тя ми предложи да й изпратя файла по електронната поща, а тя да го принтира в офиса. Вечерта ще го имам. Всичко стана, както трябва, но когато тя дойде вкъщи, се оказа, че разпечатката не е в чантата й, забравила го. Беше направо изумена и с усмивка призна, че вече вярва на странния ми разказ.

Написах едно стихотворение от името на моята покойница и тя беше доволна от текста.

 

                                           Не ми пожелавай

„Почивай във мир“.

Недей панихида

да правиш дори.

 

Защото съм жива,

не го ли разбра,

приятелко мила,

и щерко добра.

 

Тук живи сме, живи

на друго ниво.

И тука е също

със зло и добро.

 

Щом файл ти изчезне

със мой некролог,

щом принтер блокира

и спира ли ток,

 

това е намеса

от мен и недей

да гледаш тревожно,

а просто се смей.

 

Животът дори да е

тежък и зъл,

и прелестен също,

добре e дошъл.

Свещичка пални ми

и малко цветя

за поздрав от теб и

добрата Земя.