Изповед пред майчиния камък - Цветан Войнов

- Здравей, бабо Милке! Да, чувам те, да, добре съм. А ти как си?

Отдавна не съм идвал, а днес се наканих и ходих до вилата, пуснах помпата да полея овощията. Пък и това беше твоя земя. Когато умра – казваше – искам да ме погребат там на село, до Големия дъб, близо до вилите на синовете. Та като идват децата, все ще минат покрай мен да ме видят.

Тя, сестра ми, искаше да бъдеш в града, да може да те навестява по-често, но ти беше категорична:

- Искам да съм си у дома, там, близо до бачето Атанас. До неговия камък и оградата има още място, там искам да ме сложите. И да мога да гледам към Равен и към кестените на Югодо и Лиляврец, където съм пасла кравите едно време като дете.

И хоро каза да ти изиграем, а не да плачем, но другите рекоха, че било срамота. Как може, ще станем за резил пред хората?!

Ето ти, пийни си, нося ти една биричка. Знам, че много я обичаше, помагала на бъбреците. Само тя можеше да разкваси устата ти, а от водата само се дуеш и нищо не можеш да почувстваш.

Знам, такава си беше ти, твърда. Нали и зодията ти е такава: “Лъв”. Като лъвица ни закриляше, макар че често изпитвах силата на ноктите ти. Ей, и така, по лъвски си умря, напук. Не искаше да стоиш по болници, не искаше да си като другите – да носиш маркуч на корема си, това те погнусяваше. А колко хора живеят така и то дълги години. Но ти бe казала – не! Колкото и докторите да се опитваха да те върнат в онзи момент.

Просто преди да легнеш в хемодиализата, си рекла на твоята съседка по легло: “Аз съм от шарената кравичка и не мога да понасям да ме ровят с маркучи”. Такава си беше ти - безкомпромисна до безкрай.

Другите ли? Другите са добре. Всеки с неговите си грижи.

Кристина купи една малка гарсониера за нея и сина си. Взе и заем от банката, като ипотекира същия този апартамент. Ще го изплаща около двайсетина години. Но така е, нали знаеш, човек без къща е нищо, а и при тия наеми, едва се свързват двата края. По-добре е да си има покрив над главата.

А батко Константин си е там, по Велинград. Направиха голяма къща с неговата невеста. Ти чу за това, нали? А и бизнес нещо върти там, че горе-долу е добре. Но… не ни обръща много внимание. Нали сама си казвала: човек като се види в много пари, се крие и избягва всякакви контакти, за да не му поискат.

Валентин продължава да си пие. Струва ми се, че не е много наред с главата това момче. Не знам дали се бият още с неговата невеста, но това си е тяхна лична работа, не мога да им се бъркам.

Ти си го знаеш най-добре какъв беше. Казваше: “Валето си ми е най-малкият, той ще си е при мен и той ще си ме гледа”.

Но когато ме изгонихте от вкъщи, когато той щеше да се жени, пак идваше да чукаш на моята врата.

- Моля ти се, ела оттатък, напил се е и ни бие и двете!

Вгледах се в синината над окото ти и още веднъж те моля да ми простиш за това, но тогава ти рекох:

- Искахте да живеете заедно. Изгонихте ме. Е, сега живейте заедно. Така, както намерите за добре.

- Ама той бие и жена си! – плачеше ти.

- Да, бие я, жена му е. Да отида сега аз оттатък и да се избием, и да се изколим ли?! Не! Достатъчно ни делеше едно време, преди години. И не разбираше заради твърдостта си, че ние всички имахме еднакво нужда от твоята обич.

Искахте да живеете заедно. Живейте! А тя му е жена. Ако не й отърва, има глава на раменете си, за да помисли дали може да живее с него. На нея нищо не мога да кажа. Те са си семейство - те да решават как да си оживеят.

Ех, мамо, извини ме, но много ме болеше тогава.

Сега, когато отмина време, им се роди и дъщеричка, да им е жива и здрава.

И електронни игри отвориха в един гараж, нека работят, нека да си изкарват хляба.

Като че ли нищо не е било, лошото трябва да се забравя. Отидох и му помогнах, направих му електро-инсталациите.

Искам с всички да съм добре, пък който иска - нека да ме разбира и да ми помага.

А сега, мамо, знаеш ли, толкова ми липсваш. Знаеш ли как ми се иска да си поговоря с теб. Да споделя, да ми дадеш съвет. Знаеш ли, друго е, когато човек сподели с близък, друго е да се оттъжиш на някого, макар че ние, мъжете, много не говорим на сърдечни теми, все ми се е искало да поговоря с някого.

Ех, забравих, чакай да ти запаля една свещичка, нека да ти е светло и на оня свят. А и снимката ти е прашна, искам да я забърша. Ръката ми е мокра, но нека се освежиш малко, ще полея и цветята ти. Много ги обичаше, цялата ти градина бе запълнена с тях. А и какъв боб се раждаше. Толкова висок ставаше, че целият се скривах в него, а ти от другата страна ми казваше:

- Ей, там ли си? Да не си избягал отново да си играеш? Виждаш ли този ред дали е излязъл, та да пусна водата в следващия.

И аз посадих покрай вилата по традиция малко боб.

Знаеш ли, спомнях си като деца как беряхме младите шушулки и после ти ги нижеше на канап. Слагаше го така на везеници, закачени на пирони на стените да съхне, а зимата го вареше така, с шушулките, с парче сланина, подадена ти от някой комшия и с някоя червена пиперка. Знаеш ли, мамо, колко вкусно беше. Не съм забравил.

Скоро някъде прочетох, че същите тези шушулки съдържали природен инсулин, така нужен за здравето ти. А когато ти вече не можеше да работиш и остави с голяма мъка градините, вече нямаше кой да ти обръща внимание. А от нередовната ти и не калорична храна, организмът ти непрекъснато отслабваше.

Когато се оженя, мамо, ще си нижем и ние такъв боб, пък и на теб ще ти донеса тук, да си похапнеш.

Знаеш ли, мамо, имам една приятелка. По-младичка е от мене. Харесвам я много. Работна е, пък и с интелект – умно момиче ми се вижда. Ще я доведа някой ден да я видиш. Дано да я харесаш. И да се молиш за нас там горе, за късмет. Дано и на мен да ми тръгне един път в живота.

А сега да тръгвам, мамо, работа ме чака.

Готвя едни планове, дано ги осъществя.

Моли се за мен и ако сгреша, поправяй ме. Нали всички вие – там горе – държите да сме праведни!

Хайде, не ми се сърди, искам да допра ръка до камъка ти.

Довиждане, ще мина отново да се видим…