РОЗА – Радосвета Гюлева

В далеееечни, стари времена,

в нашата мила, малка страна

живяла за чудо и приказ девица;

българка – неземна хубавица.

Народът ни стар го е казал,

казал, за жалост – доказал:

който завижда – не вижда…

Омагьосана била момата -

на роза формата и аромата

за свои облик да приеме,

за неопределено време…:

дорде някой такава не вземе

да я обикне, че тежкото бреме

от розата-мома - да снеме…

И нашата алена роза красива,

растяла в трева буйна и дива;

и търсила в опити неумели,

кандидат-приятели смели,

някой, който в нея да вникне,

да вземе такава да я обикне,

че нейното бреме да снеме…

 

Розата си нямала свои дрехи,

имала само - бойни доспехи-

големи тръни, шип прочут  –

що и сред силни всявал е смут…

Кой ли щял да я обикне, че

истинска обич да бликне?

 

Минал принц в каляска –

със свитата си кралска…

Мамо, мамо, колко мило,

виж тревата що е скрило!

Роза, с листчета-ветрило…

За естетика – мерило!

 

Оох, ама тя била с бодли..

И ме убоде! Ах как боли!

Принцът почнал да се вайка;

припнал той при свойта майка.

 

А розата, тъжна посърнала:

едвам на себе си се върнала.

 

Хубав – ала с грозен нрав.

Тъй си мисля, поне, аз!

Той у мене май видя -

първо, само красота…

Ала щом видя бодлите -

беж, в на майка си полите.

Няма смисъл да корите.

Нищо няма; няма драма.

Аз на сила – съм голяма!

 

Сетне минал друг “герой”,

ала бързо - надал вой –

и побягнал в отбой…:

и той…като след побой…

 

А розата - силно посърнала:

едвам вярата си възвърнала…

 

И той у мене май видя -

първо, само красота…

Няма смисъл да корите,

че побягна от бодлите.

Нищо няма; няма драма.

Аз на сила – съм голяма!

 

После пък дошъл художник -

с бяло платно и триножник.

Поляната кръстосвал от зори -

опитвал се май там да твори.

Щом розата съзрял, се взрял:

рисувал, за дълго там спрял.

 

Сетне, приближил с бавни стъпки-

искал да погали розовите пъпки.

 

Момко, спри! Не ми се сърди,

не знаеш, но аз имам бодли!...

Такава съм, опасна, ей ме на,

за туй аз нямам никаква вина.

Чуваш ли, от мене се пази! -

тъй няма нивга да те заболи!…

 

Розата се свила и заплакала.

И художника разплакала…:

 

Розата си е бодлива…

А копривата – парлива.

Аз харесвам те такава!

Тебе туй те прави цяла!

 

В миг любимата ни роза,

претърпя метаморфоза!

 

* * *

 

Народът ни стар го е казал,

казал и още – доказал:

че няма роза - без бодли…

И ний не сме съвършени, нали?

 

Доброто и злото са братя, уви.

От двамата – кой ще победи?...

Избора, Друже, правиш го – ТИ!