Време е за прикАЗка - Мартина ММ

- Мамо, май не мога да заспя. Време е за прикАЗка!

- Тя започва така: Имало едно време...някой, който дреме…

- Хайде де, малко ми разкажи, още хич не ми се спи!

Децата, особено малките, онези на пързалките,

много не обичат приказки да сричат.

По̀ им харесва до здрач да слушат друг – разказвач,

той да измисля теории, да си спомня истории.

Главата му да клюма, носът му, като клюна

на ко̀са, да кълве холната маса,

а те да тичат боси и да задават хиляди въпроси.

- Мамо, как съм се родил? Като приказките ли съм бил?

Някой писател сигурно решава и ме съчинява?

Така ли? Или…дъх ми вдъхва някой влъхва?

Почти спяща мама, отдавна костюмирана в пижама,

най-после разбра, че представлението започва едва.

- Ами, появи се като всички деца - умно отговори тя:

- Като мен, баща ти и останалите непознати.

Вместо да си легне Оги, него го налегнаха тревоги.

- Наскоро разбрах, че е измама, че се казваш мама,

а сега, че и вие били сте деца? Как може така?

Не вярвам, че по бермуди и ти си гонила пеперуди,

че с обелени колена си плакала пред съседската врата!

- Да - мама кимна с глава - дори и от локвите съм пила вода.

- Леле, значи ти си била по-голяма и от мене Беля!

А имала ли си дрон, царски трон и летящ балон?

- Хайде бързо в леглото. Затвори си окото…поне едното.

- А-а-а, искаш да станем пирати?! Да извикаме и тати!

Щом деца сте били, значи и вие сте играли игри! На какви?

- На слънце гонехме си сенките, до късно броихме си бенките,

събирахме шишарки, листа. Понякога играехме на майки и деца.

Когато навън валеше, време за театър на сенките беше.

Яхвахме люлеещи се кончета, правихме с дъвки балончета.

Превръщахме се в стражари и апаши, но нямаше наши и ваши -

всички бяхме заедно - едно от весели деца кълбо.

Народна топка, ластик, дама… - май се разговори мама -

Правехме се на булки с пердетата от тюл и гледахме Пиф и Еркюл,

Флистоун, Пчеличката Мая, Плодчетата от началото до края,

Смърфовете, Гаргамел, пеехме за крем карамел - шишко дебел.

И още Тримата глупаци, филмче за препинателните знаци.

Обичаха всички деца приказките на Педя човек – лакът брада.

Ферди мравката ми беше любимО. Ех, Пинко го гледах на кино.

- А ядеше ли чипс и желирани бонбони, докато гледаш Миньони?

- Ние гледахме Сънчо и си тъпчехме носа и устата със Зрънчо.

- Том и Джери, ги знаеш, нали? Да? И Зайчето Бъни дори?

А по твойте древни времена, имало ли е, когато си малка била,

лазерен меч срещу вещици? Какво? Плашехте ги с песни и свещници?

- Да! Имахме и къща на едно дърво, можехме да свирим на листо.

Правехме прически с букли на любимите си кукли.

Хранехме ги с пясъчни кюфтета докато не надуят шкембета.

Люлеехме се до железата, настъпвахме се по краката.

Пеехме на калинките, четирилистни търсихме сред детелинките.

Рисувахме с тебешир, криехме се и се гонехме безспир.

Имаше катерушки, пясъчници и от клони пушки.

Носиха ни на конче, пускахме се по пързалка - слонче.

Чуваше се детска глъч, послъгвахме със пръсти на калъч.

Играехме на клечки, хапвахме от хляб и сирене големи ,,мечки”!

И пастата за зъби ,,Мечо” се казваше, по малко на четка намазваш -

е, после те сполита глад и я изяждаш, като тубичка със шоколад.

И аз не обичах магданоз и лук, предпочитах някак захарен памук.

Пред магазините имаше опашки, момчетата стреляха с прашки.

Пиехме етър, боза, лимонада. Получавахме от захар петле за награда.

На двора висяха пранета - чаршафите на хората, гащи, пердета.

Балкона го ползваха да ти свиркат, за да се прибираш, нали разбираш,

в джобовете нямахме телефони, само семки и шарени бонбони.

На всяко детско вратле мъдреше се на връзка ключе.

Играехме на ,,Индианско око” със вожд всяко лято до среднощ

и на ,,Не се сърди човече”… Да не би да спинкаш вече?

- Ти имала ли си таблет, когато си била на пет? -

тихо пита момченцето преди да потъне в на съня моренцето.

- За черен петък и таблети не знаехме - ,,Черен Петър” и табла играехме.

Слушахме приказки по телефона, от баба или грамофона,

а в телефонния указател беше номера на всеки приятел.

Дори да го забравиш, веднага с него справката си правиш.

- Чудя се ти изобщо как си могла, с твойте големи, великански крака,

да си обуеш детски обувки? И можеше ли да си правиш джувки?

- Да, нали съм ѝ внуче, баба ми ме научи. Е, от десетия път се получи.

Когато ѝ отивахме на гости, веднага щом вратата залостим,

вадехме албум със снимки черно-бели и разглеждахме ги онемели.

А, веднъж сестра ми отвори долапа и бонбоните до една ги излапа.

Понеже имаше режим на тока – щрак - изведнъж го спираха и в мрак

всички вкъщи, виж - ей така, заспиваха завити през глава.

Нани на, нани на-а-а, в прегръдката сме на нощта-а-а-а.

- Мамо, ти никога не си била сама. От малка имала си си сестра.

Аз вече съм голям и уж съм послушен, а още съм сам.

Може ли и за мене една? Нали рожден ден ще имам сега?

- Нещо друго не ти ли се иска? - мама попита и палците стисна.

- Добре, ако не може сестра, да, имам друга малка молба –

едно ново креватче...малко креватче със весело братче!

- Утре приказката си ще продължим, а сега е време, миличък, да спим.

Мама най-накрая затвори очи, а Оги щастлив до ранни зори,

будува и обикаляше майка си, вече сигурен, знаейки си,

че тя е истинска, спяща принцеса, живяла в някаква чудна пиеса!

                                                                                             ,