ЗАЩО СНЕГЪТ Е БЯЛ - Здравка Христова

Много много отдавна цветята били зелени като най-обикновената трева и дори не подозирали, че може да бъде  иначе.Живуркали си тихо и скучно.Но ето че веднъж феята Пролет ги събрала и предложила да си организират бал.

-А какво е бал?

-Ами..ще се пременим с най-разкошните си дрехи, ще има музика, танци, разноцветни светлини..

-Значи няма да стане – омърлушено погледнали цветята семплите си дрешки.

-И за това съм помислила- усмихнала се феята. На всеки съм приготвила по един празничен костюм: за скромните теменужки - в най-нежното лилаво като предвечерното небе, за пищните далии - в златисто и огнено като  разжарен залез, за стройните, елегантни гладиоли – бяло, розово, бледолилаво, тъмновишнево, тук-там извезано с петънца и любопитни очета. А за лалетата и за                                                                                                                                                                                                        полупрозрачните перуники сякаш била втъкала всички багри на дъгата, на нощта и деня: бронзово, виолетово-сивкаво, пурпурно, кафяво..........Нямала край радостта на цветята : суетели се,  приглаждали кокетно и най-малките гънчици,  оглеждали се усмихнати в бистрите огледала на езерата. Само снегът свит встрани гледал с тъжни очи. Толкова бил самотен. Едва събрал смелост да попита с глъхнещ от вълнение глас:

-Не може ли и аз да дойда?

-Но ти не си цвете! И подходящо облекло нямаш! - възразила със строг глас  пролетта. Но като видяла как помръкнало лицето му и как храбро сдържа сълзите си, добавила снизходително:  

-Всъщност ако някой се съгласи да ти даде от своето.....

Снегът с плаха надежда погледнал към щастливците. Далиите си направили оглушки, заети с важната задача да плисират с абсолютна точност  полупрозрачните си листенца. Гладиолите се изопнали,сякаш за да  го изгледат с презрение още по отвисоко и отсекли безапелационно като че отрязали с острите си листа-мечове:

-Не може! Ред трябва да има!

А гордите лалета разлюлели пищните си поли, вирнали предизвикателно главици и присмехулно сбърчили устни:

-Я го виж ти! Още нещо не искаш ли?!Ха-ха-ха.....

Къдравите звънчета на зюмбюлите подели смеха им та цялата градина екнала. От мъка и срам снегът не знаел къде да се дене.И тогава  дребничкото, скромно кокиче ,  разтреперано от притеснение колебливо предложило:

-Не искаш ли мъничко от моя костюм? Ето  тук, отдолу никой няма да забележи – и заопъвало рокличката си така старателно,  за да му откъсне повече, че тук-там се цепнала и от  вътрешната страна на чашката просветнала зелената подплата. Тези петънца се виждат и до днес в  сърцевината на всяко кокиче.... Колко може да отдели едно цвете? Но нали било дарено от сърце,малкото бяло късче трепнало и сякаш оживяло – започнало да расте, да се дипли и обвило снега с бляскаво  наметало. Отишъл  той на празника и се веселил от душа.

...Отминала пролетта, прелетяло на алест огнен кон знойното лято, подредила изложбата си художничката-есен. А после...Един ден връхлетяла изневиделица сърдитата зима.Със  свирепо хапещи виелици и люти мразове. Станал снегът властен господар. Посърналите цветя едва успели подплашени да се скрият в подземните си килийки. Тъмно, тясно, задушно. И скучно. Не издържали,подали си  нослетата, примолили се. Малко да се покажат навън,глътка въздух да  поемат,слънчице да видят. Но снегът  строго им преградил пътя.:

-Накъде така?!-Я марш по местата!

-Ама ние само...-боднали по едно листче гладиолите.

-Никакво“ само“!Трябва да има ред!-срязал ги той назидателно.А към подсмърчащите зад гърба им,зъзнещи в натруфените си рокли далии дори не погледнал.На къдроглавите зюмбюли с неприкрито злорадство се изкискал в очите:

-Виж ги ти!А още нещо да искате?

Но най-лоша шега си прави с лалетата.Понякога. Пусне ги да си подадат главиците и ги попари.

Но щом видял крехкото кокиче, свенливо свело челце ,свито в ъгъла, сам се отдръпнал, направил му път и грижливо го обвил с длани, да го пази от ледения вятър. Оттогава са неразделни приятели. А другите цветя – чакат. До пролет ,че и до лято.

..

ОБРАЛ КРУШИТЕ

Имало едно време един сиромах- всичкото му богатство  била една малка нивичка с една крива круша в единия край и една схлупена къщурка където живеел с малката си сестра.

И един ден както си орял на нивата  ралото му закачило нещо.

„Камък“ –помислил си той и се навел да го махне.Разчистил пръстта и под нея блеснало нещо. Здрав, обкован сандък с богата украса..А като го отворил- очите му се премрежили – чаши, чинии, блюда от чисто злато и скъпоценни камъни на които той и името не знаел.....

„Само дето нямам какво да сложа в тях- помислил си той и преглътнал.От  вечерта не бил слагал и сух залък в устата си.-Да взема да продам някоя паница...“ погледналколебливо и  се сепнал.“Като ме видят такъв окъсан  ще ме изкарат крадец и кой знае какво ще направят..

Отишъл на чешмата да пийне малко вода и да се наплиска докато се съвземе и не щеш ли- задал се негов приятел –керванджия. Разказал му орачът  за сандъка.

-Слушай-  предложил керванджията- тъкмо отивам в Северната земя,    ще ги занеса на царицата. Може да прати някой чувал я ръж я жито...

Речено-сторено. Харесала царицата богатия дар. И отплатила по царски.Дала на  в замяна истинска кехлибарена стая. Цялата направена от малки плочки кехлибар. Светела като слънце.Разглобили я, подредили в сандъци. Отнесъл ги керванджията. Стъписал се орачът. От трън та на глог! Да ги вари ли да ги пече ли тия плочки? На кирпичените стени в къщурката си ли да ги сложи?

-Намислил съм го- рекъл приятелят му.- Ще ги отнеса на египетския цар.Там такъв камък нямат. Може да ти пратят жито или ориз за него.

Тъй направил. И египетският цар останал много доволен. И наредил да му изпратят петдесет жени от харема му..Наближил керванът до нивата. Прехладнал се сиромахът да гледа. Не бил виждал такива красавици.А като му ги стоварил керванджията- ума и дума загубил. Къде да ги дява тия  жени и с какво да ги храни? Пък и те не са свикнали на работа , защо му са?Решили двамата приятели да подарят девойките на източния цар. Отвел ги керванджията ..Замислил се източният цар.

„Щом на мене може да прати петдесет красавици сигурно има още десет пъти по толкова.Колко ли богат ще да е ?“ И  на глас попитал:

І-Хубав ли е твоят приятел?

-Много. –отвърнал керванджията и това било истина.

-Учен ли е ?

-От всички науки разбира еднакво добре.

Това всъщност значело че  във всичко е невежа но царят го разбрал съвсем иначе.

-А дали ще се съгласи да ми стане зет?Само че дъщеря ми е едничка и трябва той да дойде да живее при нас.

-Ще го попитам – казал керванджията уж колебливо но сърцето му подскочило от радост – точно това било най-доброто.

Върнал се и открил орача пак на нивата. Тъкмо се бил покатерил да обере крушите.

-Я слизай- извикал му той- Уредих те за царски зет.

-Ама...

-Няма ама..Тръгвай бърже докато не са размислили..

Качил го на една камила и тръгнали. А орачът току се обръщал да се тюхка.

-Отидоха крушите..Ще  изпокапят.....

Наближили столицата на източния цар. Извадил тогава керванджията една великолепна премяна.Всичките си пари бил дал за нея . „ После ще ми се издължиш „ казал. Накарал го да я облече, пораздърпал я тук- там. Накарал го да препуснат с камилите та горкият орач дъх не можел да си поеме.Спрели чак при първата стража.

-Чакай ме тука! И да не си гъкнал за твоите круши..

И – право при царя.

-Такава беда ни сполетя- завайкал се той-.- Приятелят ми не смее да се покаже пред светлите ти очи от срам...

-Какво се е случило- съчувствено попитал  царят.

-Бяхме тръгнали със сто камили – хитрецът никога не бил виждал повече от десет камили на едно място.-Натоварени с най редките скъпоценни камъни, най красивите платове и най разкошните дарове за Твое Величество, но ни налетяха степни разбойници и едва спасихме живота си и то само благодарение на смелостта на младия господар...

-Няма значение- отдъхнал си царят, още по-доволен че зет му се оказал и толкова смел.

И веднага изпратил достойна свита от стотина подбрани младежи на чистокръвни ахалтекински жребци  да го въведе в града с почести. Редом до него яздел и керваджията прехласнат от великолепието на столицата. Целият град наизлязъл да посреща годеника на принцесата с почести...Самият цар го прегърнал и го сложил от дясната си страна. А той току се обръщал към керванджията и се тюхкал:

-Олеле, отидоха крушите!

-Стига де!-

-Ама..

Шт ти казвам.

Извели и принцесата и вдигнали невиждана сватба. Редували се тежки трапези с отвъдморски деликатеси, сменяли се омайни танцьорки, изкусни музиканти, ловки фокусници. С падането на нощта лумнали в небето разноцветни огньове. А младоженецът седял като на тръни и си мислел:

-Олеле, не обрах крушите!

Накрая го въвели при принцесата.Е, там керванджията нямяло как да дойде с него.И той стоял пред нея и вместо да й повдигне булото си мислел за крушите.Чакала принцесата , чакала пък току задрямала.

Измъкнал се той през прозореца и беж да бягаме.Измъкнал се в тъмното от града- стражите се били  прехласнали да гледат празника- и тръгнал пеш.  Добре че  го настигна някякъв чужд керван. Взели го разбира се, но като го видели колко е глупав, пък и помислили че е крадец –измъкнали му елмазените нанизи от чалмата и го оставили насред път. Оттам го срещнал друг керванджия и го прибрал донякъде но му взел златошитите дрехи. В замяна му дал едни протрити и изцапани. После и той го зарязал.Най после трети керван го оставил някъде близо до неговото село но му взел  пръстените..Едва се довлякъл до дома, капнал от умора и с подбити крака.

Като го видяла сестра му-писнала и побягнала.Тя вече  му раздавала като на умрял .Едва я успокоил да не събере съседите...

-Къде беше бе човек?..

-И да ти разправям няма да повярваш – жениха ме за дъщерята на източния цар.

-Олеле –само това липсваше! Жив ама луд!

-Не съм луд.- и й разправил всичко както си било.- Като си дойде и керванджията –питай и него.

-И защо си дойде?Зле ли щеше да ти е ? Пък и на мен щеше да пратиш нещичко...

И на него да се отплатиш...

        -Ами кой ще обере крушите?

       -Не би круши не би чудо! Като ти е толкова умът  трепи се цял живот...Истина било че  късмет без ум нищо не струвал...