ВЪВ ВЕЧНОСТТА - Моника Мигленова Желязкова
И Любовта леко прошепна на Смъртта:
- Аз си отивам от земния свят… Ти ми даде своята заръка, но моята последна молба е, да не пречиш на най-близките ми да ме помнят - и подала една червена роза.
Смъртта, разбира се, се изсмяла подигравателно, защото тя не знаела цената на тази роза и Любовта продължила:
-Тази роза я сложи в един от твоите ковчези, не я пипай, показвай я само на ближните.
Безмълвна, Смъртта се съгласила, но попитала:
- Че за какво им е тази роза, та тя скоро ще увехне!?
Любовта се усмихнала и леко прошепнала:
- Ти за моята роза грижа не бери, тя няма скоро да изсъхне, щом аз живея в чуждите сърца. А пак, нали знаеш, аз днес напускам човешкия облик но, ако съм била достойна, ще остана в хорските сърца и те ще ме помнят не с ярост, нито с мъка, а с радост. Но такава радост, каквато твоето сърце не би побрала. И няма да ги е страх да чуват моето име и на него ръце за клетва ще полагат, докато от теб, неблагодарна твар, ще се страхуват и на мен ще се любуват. –
Въпреки че Смъртта нямала сърце, за да почувства думите на любовта..., изкрещяла яростно:
- Твоето време изтече, тръгвай си от земния свят...!
- А розата, какво ще я направиш? - попитала през сълзи Любовта.
Когато смъртта видяла сълзите на Любовта, се зачудила какво е това, което пада от очите ѝ и попитала:
- Какво правиш? Какво е това, което капе от очите ти?
- Сълзи!
- Сълзи ли ? Че какво е това?
- Мила дружке, това е любовта!
- Че като това е любовта, ти коя си ?
- Е, аз съм Любовта!
- Как ти ще си любовта, като не може от теб да пада любов и ти да си любов?!
- Не може, от там идва и моето име. Нали като вземаш от нечие тяло чужда душа, тя на тръгване се сбогува и всички плачат за нея - ето това е любовта, мила моя. Това е да имаш сърце, а то да дарява с любов другите. Моето име идва точно от там, защото, както знаем всички безсмъртни, аз слязох с тази цел - да науча земните да обичат ближните. Че нали за това Господ ме е създал!
- Добре, щом си създадена за това, ти усещала ли си някога това чувство? - зачудила се Смъртта. А Любовта леко се усмихнала и отговорила:
-А ти усещаш ли мъката на загиващите..?
-Ами....- започнала да се чуди Смъртта.
-Ами, любов кога за последно изпита?-продължила Любовта.
-Че каква любов, та нали аз съм небесна твар, за какво ми е тази любов?
Но Смъртта криела прорязващата си тайна в черното си студено сърце, че някога, някъде, във вечността, сърце била взела назаем, за да може и тя да усети това нетипично чувство. Но щом го допряла до гърдите си, то почерняло и така отнела човешки живот безпричинно. Разбира се, Бог не оставил така нещата, върнал душата и сърцето на земята, но последната дума била на съдбата. Така се родил дяволът (Сатаната). Разбира се, Смъртта била наказана за тази своя фатална грешка - да се влюби, Наказанието ѝ било нейната любов да бъде споделена, но невъзможна и Господ слял водата и огъня и сътворил Живота и Смъртта неусетно потънала в неговата красота.
Смъртта навела надолу глава и разказала своята история... Любовта не можела да повярва на чутото, че нещо такова може да бъде възможно.
- Ами добре, искаш ли да направим така: ти ще ме оставиш да живея, а аз ще ти дам любов назаем.
Смъртта, вцепенена от идеята, яростно изкрещяла:
-Твоят час настъпи, а аз любов назаем не искам! Както ти казах, аз съм висша твар и на мен не ми трябва любов, аз не съм смъртник, за какво ми е тази любов? Да ме боли още повече от болката на умиращия ли? Бог на мен не ми е отредил това и аз няма да го получа! А ти си тръгвай, защото часът ти отдавна е настъпил!
Ядосана, Смъртта хвърлила розата на земята и яростно изкрещяла. Любовта вдигнала розата, допряла я до безмилостното сърце на Смъртта и розата от мъка почерняла. Любовта хванала ръката на Смъртта и я сложила в нея розата.
-Така, тази роза е за теб. Преди да падне последното ѝ листо, трябва да я занесеш на Живота. –
Смъртта подигравателно, през сълзи, се засмяла и попитала:
-Че за какво да я давам тази роза на Живота, той какво ще я прави?
-Ти за това грижа не бери, просто я дай на Живота. Както каза сама, моето време отдавна изтече, затова аз тръгвам да диря бялата светлина, за да стигна до Бог и да се отчета.
Смъртта отвърнала:
-Ти не си достойна да я видиш тази светлина и няма да те пусне никой да минеш през нея!
- Ами, добре. - Усмихнала се любовта и се отдалечила. А Смъртта само това чакала и веднага тръгнала да търси Живота, въпреки че знаела, че отдавна никой не го е виждал и чувал. Обикаляла, разхождала се, но никъде не го намирала. След това се сетила за мястото, където Бог я бил наказал и решила да провери дали е там. Когато стигнала, видяла един самотен камък, а на него - Живота. Леко се приближила към него, а той я погледнал с прорязващ поглед и я попитал:
- Ти какво правиш тук, защо ме търсиш, кой те изпрати и каква е тази роза в ръцете ти?
Смъртта от срам се изчервила, скрила розата и му отговорила:
- Каква роза, къде я видя? Не съм дошла да те търся. Че за какво си ми ти? Реших да дойда, за да мога да остана сама. А, ти, какво търсиш на моето място?
- Твоето място ли? Не е вярно, това е моето място!
- И как реши, че е твоето място? - зачудила се смъртта.
Живота тихо и смирено отговорил:
-Ами...аз тук ....намерих своят грях!
-Какъв грях? -Смъртта се зачудила още повече, как може Живота да има грях, като той е Ин и Ян, водата и огънят, доброто и злото, балансът на Земята. Но за да не бъде балансът пълен, трябва да се е случило нещо поразяващо
- Такъв! Смърт, влюбен съм в теб до болка! - яростно изкрещял Живота.
Смъртта протегнала ръката си и подала черната роза. Живота попитал:
- За какво ми е тази мъртва роза?
- Това е сърцето ми, ето, давам ти го, вземи го и си тръгни? - през сълзи промълвила Смъртта.
Хвърлила розата на земята и заминала. Живота леко я повдигнал и още от първия допир черната, почти увяхнала роза се съживила, почервеняла и се разлистила, сякаш винаги е била такава. Така Живота разбрал, че Смъртта му поверила своето сърце. Живота правил опити да я намери, но така и не успял, и за това решил всеки ден на праща на Смъртта подаръци, а тя ги пазела във вечността. Така Живота и Смъртта се оказали безрезервно влюбени. Така и Любовта възкръснала за тях и останала вечно жива на земята.