Това се случило през есента - Валентин Виденов
Дърветата, останали с малко листа се отърсваха от влагата, защото сега бе спрял дъжда.
Повечето листа от клоните бяха нападали вече по земята, поувехнали и пожълтели. Но изведнъж се чу писък и едно малко листо се откъсна от клончето и като се въртеше стремглаво под порива на вятъра политна към земята. И запищя.
– Помощ ! Моля помогнете, падам, моля ви спасете !
Но беше тишина. Хората забързани с прибраните чадъри, нищо не чуваха. Те не разбираха езика на растенията. Виковете, обаче чуха опадалите листа и останалите все още по клоните.
– Защо викаш ?- попита едно от листата на земята. Виж тук колко сме много и никой не вика. Ти си младо, все още не си пожълтяло, а и нямаш време да проумееш.
– Чакай, чакай ! – прекъсна го най-едрото вече пожълтяло листо.
– Ти си още зелено и не знаеш много неща. Виж, успокой се, сега ще ти обясня. През пролетта всички дървета се закичват с хубави зелени листа. Дърветата се разкрасяват в новата премяна и радват хората. Те, хората винаги казват, че ние дърветата сме били полезни, Правели сме въздухът свеж и чист и много нужен за тях и за всички живи същества . До тук разбра ли го ?
Малкото листо едва-едва помръдна, знак, че е разбрало и едрото жълто продължи.
– Сега е най-тъжната част. Ние листата живеем до края на есента.Тогава все още са дъждове, мъгли и студ. И после идва и първия сняг.
На нас природата ни е определила да оцелеем до началото на зимата. След това, както виждаш, всички ние, които сме на земята, пожълтели и поувехнали, скоро ще заспим дълъг сън. А останалите по клоните листа ще пожълтеят, ще увехнат, ще окапят и те ще заспят. Разбра ли нашия живот ?
Току що падналото най-малко листенце от дървото нищо не отговори.
На него блестеше капчица дъждовна вода, а всички мислеха, че то плаче.
– Разкажи до края ! - обади се едно от крайните листа. Кажи му всичко ! Кажи му, че не трябва да е тъжно.
– Добре. След като заспим нашия дълъг, много дълъг сън, хората са се погрижили. Минават, събират ни и ни подготвят за най-важната ни задача.
– Къде ?- запитаха в хор няколко още не заспали листа.
– На боклука- - отвърна мрачно с тъжен глас голямото листо.
– Не, не на боклука, ние наторяваме цветята в близката градина. Така съм чул
по-рано – обади се друго листо.
Всички мълчат унесени в мисли. Някои бяха заспали, увехнали и жълти.
Горе на дървото всички слушаха и се оклюмаха.
След няколко дни спря камион до дървото, двама души набързо събраха заспалите за винаги листа и камиона отпътува.
Пак заваля ситен есенен дъжд и минаващите хора разтвориха чадъри. Никой не поглеждаше нагоре към клоните на дървото. Само една единствена възрастна жена се спря за миг, погледна голото дърво и тихо прошепна:
2
– Ех, идва скоро зимата. Дърветата оголяха.
И продължи пътя си под дъжда.
През нощта дъждът вече спря, земята поизсъхна и тогава се яви вятърът. Той веднага подгони останалите листа около
дървото, повъртя ги, повъртя ги и ги събра в един ъгъл на купчинка. После пак ги пое, разпръсна ги и така няколко пъти. Просто му се играеше,
но му омръзна и ги изостави. В купчинката, която остана беше и най-малкото листенце.
Когато духаше онзи злосторник вятъра, то си мислеше: „Колко е хубаво, как само люлее. А аз сега летя. И така ми се доспива от това”.
И листенцето наистина заспа.
Зимата която идваше, след някой и друг ден ще си отмине, ще дойде отново пролетта и дървото ще се окичи с нови зелени и свежи листа. И всичко пак ще се повтаря до безкрай.