Това се случило през есента - Валентин Виденов

       Дърветата, останали с малко листа се отърсваха от влагата, защото сега бе спрял дъжда.

        Повечето листа от клоните бяха нападали вече по земята, поувехнали и пожълтели. Но изведнъж се чу писък и едно малко листо се откъсна от клончето и като се въртеше стремглаво под порива на вятъра политна към земята. И запищя.

–  Помощ ! Моля помогнете,  падам, моля ви спасете !

Но беше тишина. Хората забързани с прибраните чадъри, нищо не чуваха. Те не разбираха езика на растенията. Виковете, обаче чуха опадалите листа и останалите  все още по клоните.  

– Защо викаш ?- попита едно от  листата на земята. Виж тук колко сме много и никой не вика. Ти си младо, все още не си пожълтяло, а и нямаш време да проумееш.

 – Чакай, чакай ! – прекъсна го   най-едрото вече пожълтяло листо.

–  Ти си още зелено и не знаеш много    неща. Виж, успокой се, сега ще ти обясня.        През пролетта всички дървета се закичват с хубави зелени листа. Дърветата се разкрасяват в новата премяна и радват хората. Те, хората винаги казват, че ние дърветата сме били полезни, Правели сме въздухът свеж и чист и много нужен за тях и за всички живи същества . До тук разбра ли го ?

Малкото листо едва-едва помръдна, знак, че е разбрало и едрото жълто продължи.

 – Сега е най-тъжната част. Ние листата живеем до края на есента.Тогава все още са дъждове, мъгли и студ. И после идва и първия сняг.

На нас природата ни е определила да оцелеем до началото на зимата. След това, както виждаш, всички ние, които сме на земята, пожълтели и поувехнали, скоро ще заспим дълъг сън. А останалите по клоните листа ще пожълтеят, ще увехнат, ще окапят и те ще заспят. Разбра ли нашия живот ?

Току що падналото най-малко листенце от дървото  нищо не  отговори.

На него блестеше капчица дъждовна вода, а всички мислеха, че то плаче.

– Разкажи до края ! - обади се едно от крайните листа. Кажи му всичко ! Кажи му, че не трябва да е тъжно.

– Добре. След като заспим нашия дълъг, много дълъг сън, хората   са се погрижили. Минават, събират ни и ни подготвят за най-важната ни задача.

–        Къде ?- запитаха в хор няколко още не заспали листа.

–        На боклука- - отвърна мрачно с тъжен глас голямото листо.

–    Не, не на боклука,  ние наторяваме цветята в близката градина. Така съм чул

по-рано – обади се друго листо.

 Всички мълчат унесени в мисли. Някои бяха заспали, увехнали и жълти.

 Горе на дървото всички слушаха и се оклюмаха.

     След няколко дни спря камион до дървото, двама души набързо събраха заспалите за винаги листа и камиона отпътува.

       Пак заваля ситен есенен дъжд и минаващите хора разтвориха чадъри. Никой не поглеждаше нагоре към клоните на дървото. Само една единствена възрастна жена се спря за миг, погледна голото дърво и тихо прошепна:

                                                           2

–  Ех, идва скоро зимата. Дърветата оголяха.

     И продължи пътя си под дъжда.

     През нощта дъждът вече спря, земята поизсъхна и тогава се яви вятърът. Той веднага подгони останалите листа около                 

дървото, повъртя ги, повъртя ги и ги събра в един ъгъл на купчинка. После пак ги пое, разпръсна ги и така няколко пъти. Просто му се играеше,

но му омръзна и ги изостави. В купчинката, която остана беше и най-малкото листенце.

      Когато духаше онзи злосторник вятъра, то си мислеше: „Колко е хубаво, как само люлее. А аз сега летя. И така ми се доспива от това”.

     И листенцето наистина заспа.

     Зимата която идваше, след някой и друг ден ще си отмине, ще дойде отново пролетта и дървото ще се окичи с нови зелени и свежи листа. И всичко пак ще се повтаря до безкрай.