Бягството на играчките - Марушка Р. Шабах

Шестгодишният Алекс живееше в просторната къща на улица „Слънчева” номер шест заедно с родителите си, които всеки ден много работеха. Детската му стая, която беше също така голяма, приличаше на магазин за играчки. Рафтовете по стените бяха препълнени с шарени кубчета, малки и големи колички, плюшени играчки, пъзели, топки и оцветени книги. Алекс не се интересуваше от тях, а и нямаше желание да играе, предпочиташе да гледа телевизор или да играе видеоигри докато постоянно похапваше нещо. Понякога от голяма скука започваше да хвърля играчките си срещу стената, да ги рита, крещеше им обиди.

Родителите на Алекс постоянно купуваха нови играчки, но бяха толкова заети, че нямаха време да играят него и се чудеха защо детето им е все недоволно при такава препълнена детска стая. Алекс нямаше приятели, а и никой не искаше да дружи с него. До нощта на този петък...

В тази нощ звездите грееха магически и усмивката на луната озаряваше мастиленото небе. Изведнъж една звезда се плъзна от небето към голямата къща на улица „Слънчева” номер шест, оставяйки звезден прах след себе си. Фиу-у-у-у! Разбира се, никой не я видя, защото всички хора спяха дълбоко в леглата си по това време. Само една закъсняла улична котка, която търсеше на спокойствие храна, измяука изплашено от внезапната светлина и се шмугна в първия казан. Нежен и светещ прашец поръси покрива на къщата на Алекс и се стопи за миг като сняг.

Стана чудо!

Изведнъж всичките играчки в детската стая оживяха. Настана небивал шум.

– Нуждая се спешно от топла баня! – сподели един мечок, който помириса плюша си и кихна от праха. – Как воня само!

– На мен ми е лошо! Толкова съм ръждясъл! – изсумтя локомотивът и се закашля.

– Иху, иху, иху-у-у! – танцуваха във въздуха шарените кубчета и редяха за секунди мостове, кули, замъци.

– Бръм, бръм, бръ-ъ-ъ-м! – бучаха количките по пода.

Плюшени зайчета подскачаха до тавана и правеха чудни салта във въздуха. Топките и пъзелите летяха от стена към стена. Детските книги бяха разперили кориците си като гълъби и правеха силен вятър с листата си, до момента в който една пожарникарска кола с пищящата си сирена стресна всички така, че изпопадаха на пода от уплаха.

– Иу- иу-иу! Всички да слушат!

Играчките замръзнаха по местата си.

– Както виждате, стана голямо чудо! – замахваше пожарната с маркуча си във всички посоки. – Ние оживяхме, но живи ли сме тук?! Алекс не ни обича и уважава – всички кимаха в съгласие. – Алекс не се нуждае от нас! Затова и ние не се нуждаем от Алекс! Други деца биха били щастливи с нас и биха се отнасяли по-добре!

– Да, така е! – потвърдиха повечето.

– Но какво можем да направим? Ние не можем да променим нищо! – промълви мечокът.

Пожарната се изправи на задни гуми и размаха заплашително маркуча във всички посоки.

– Разбира се, уважаеми, ние можем да променим това! – завъртя големите си фарове към прозореца и каза: – Ние ще напуснем Алекс и къщата. Веднага!

– Какво? Как? – питаха всички шокирани.

– През прозореца и – при други деца, в други къщи! – отвърна доволно пожарната.

Играчките помислиха кратко, поприказваха и решиха, че това е гениална идея.

Шарените кубчета построиха стълба от пода към прозореца. Мечокът се закатери пръв, отвори го и изскочи навън. Другите го последваха и скочиха или литнаха в ухаещата градина на двора. Пожарната изсъска тихо към играчките:

– Слушайте ме сега добре! Разделяме се на групи и тръгваме по улиците да търсим нов дом. Гледайте добре в стаите на децата! Където няма много играчки или липсват, там влизайте! Ясно?

– Да, да! Точно така ще правим! – вълнуваха се играчките

Бързо се разделиха на групи и се плъзнаха по празните улици на градчето. Тъй като в повечето къщи живееха деца, всички успяха да намерят нов дом за себе си. Катериха се един върху друг, помагаха си взаимно, отваряха прозорците и се шмугваха в тъмните детски стаи. Търкулваха се към кашона с играчките или към рафтовете и намерили своето удобно място, заспиваха в дълбок сън.

С първите лъчи на слънцето, магията от звездният прах се изпари като роса.

Когато сънените деца станаха от топлите си легълца, през отворените прозорци улиците кънтяха от щастливи детски викове.

– Мамо, Тате! Вижте! – и показваха радостни откритите нови играчки и подскачайки питаха неудомяващите си родители. – Хайде кажете, кога ми ги купихте?

Родителите повдигаха рамене, споглеждаха се учудено и не знаеха какво да кажат.

Децата се заиграваха веднага и бяха горди, че имат такива чудесни неща. Скоро след това изхвръкнаха навън, където се хвалеха с новите си притежания на другите деца, които също имаха нови играчки и никой не знаеше откъде са дошли.

Дребно момиченце с дълга плитка, сподели с уверено:

– Само Дядо Коледа ще ги е донесъл, защото сме добри деца и заслужаваме допълнително подараци!

Другите деца се съгласиха с нея и заиграха дружно и радостно.

Алекс се събуди от глъчката пред къщата му и погледна през прозореца. Видя играещите деца и не повярва на очите си:

– Какво?! Не, не може да е истина! Та това са моите играчки! – забеляза, че прозореца на стаята му е отворен и извика: – Те са ми ги откраднали!

Той изскочи от стаята си напълно разсънен, сякаш убоден от оса, претича бос през къщата, отвори външната врата и запъхтян спря при групичката деца.

– Веднага ми върнете играчките! – кресна той.

Децата го изгледаха неудомяващо и избухнаха в смях. В това време ядосаният Алекс грабна от ръцете на едно момченце своята състезателна кола, то избухна в плач, а едно по-възрастно дете застана помежду им:

– По-внимателно, Алекс! Това са наши играчки. Тази нощ ги получихме подарък.

– Това не е вярно! Това са моите играчки! А вие, вие сте ми ги откраднали тази нощ от моята стая! Прозореца затова беше отворен!

– Не са твои! Дядо Коледа ни ги донесе на всички нас – тръсна дългата си плитка малкото момиченце.

– Какъв дядо Коледа през лятото бълнувате? Върнете ми играчките веднага! – отново извика Алекс.

Разбира се, децата не върнаха нещата, тъй като бяха убедени, че той ги лъже и иска само да ги измами, за да им вземе новите придобивки. Обърнаха му гръб и се отдалечиха от него.

Напълно объркан, Алекс се втурна към къщата си, изкачи подсмърчайки стълбите към спалнята на родителите си, отвори със замах вратата, събуждайки ги с трясък и избухна в безсилен плач. На пресекулки обясни какво се е случило и майка му реши да се обадят в полицията, за да установят дали е имало кражба и да се намерят крадците.

Често човек оценява нещата истински, едва когато ги загуби...

Полицаите търсиха на следи и на някакво обяснение какво се е случило, но не откриха абсолютно нищо, което да говори за извършена кражба. Почесваха се по главите и по носовете и след кратък разговор попитаха бащата на Алекс, дали той не е раздал играчките на сина си като наказание, че не си играе с тях. Бащата беше шокиран от това предположение. Никога не би наранил сина си с такова наказание. Полицаите описаха случая на един лист, казаха че пак ще наминат скоро и се сбогуваха.

Същата тази вечер Алекс беше дълго време буден и плачеше за играчките си. Съжаляваше, че не се бе отнасял внимателно и не си бе играл с тях. Преди да заспи си пожела играчките му да се върнат отново при него и обеща пред себе си да бъде добър към тях. В съня си видя какво се беше случило и как и защо играчките го бяха напуснали.

От небето се отдели една малка звездичка и литна над градчето. Вълшебен прах заблещука във въздуха и се стопи за секунди. Играчките на Алекс оживяха отново. Те бяха чули мислите на момчето и бяха много трогнати, защото чувството да си обичан е чудесно. Срещнаха се пред къщата му и след кратък разговор решиха да дадат на Алекс втори шанс. Освен това играчките искаха да бъдат всички заедно, а не разпръснати по много къщи.

В неделя сутринта Алекс се събуди от тихото шумолене на пердето, което се люлееше от вятъра през отворения прозорец. Изпълнен с надежда Алекс се надигна от леглото си и не повярва на очите си: всичките му играчки бяха отново в стаята. Той изскочи с радостен вик и започна да докосва всяка от тях, да ги гали и целува. Благодари им, че са се върнали при него и започна да играе с тях. Родителите му не знаеха какво да мислят и не намираха никакво логично обяснение, защото, както повечето възрастни хора, те не вярваха на чудеса. От този ден нататък Алекс се преобрази. Той беше внимателен и любвеовилен към играчките си. И беше се превърнал в щастливо дете. Родителите му намираха повече време да играят с него. Другите деца откриха, че всъщност Алекс е добро момче и се сприятелиха с него. Често идваха в дома му, където заедно играеха с часове. В къщата на улица „Слънчева” номер шест всичко беше както трябва да бъде.

А телевизорът, той често оставаше забравен и ненужен.