СУЕРТЕ - Елена Богданова-Влайкова

Аз съм най-важната особа! Най-красивата, хитрата, гальовната... всичко най-най! Светът се върти около мен, всеки ми прислужва, храни, гали, почиства, къпе, обезпаразитява, води ме на разходка или лекар. Зиме прекарвам в апартамент в града, а от ранна пролет до късна есен ме оставят на воля в двора на селската вила. Дотам пътувам в кола и в собствена удобна кутия за пренасяне. Когато гледам движещите се дървета навън, ми става лошо. Затова върху кутията, в която лежа, мятат една покривчица и аз съм спокойна. Отначало никак не исках да влизам в нея и ме прилъгваха като хвърляха там храна, а аз винаги съм гладна. После схванах, че ако не вляза в кутията, няма как да стигна до вилата или зиме до града. Вече сама си влизам, когато усетя, че стопаните се щурат насам-натам с багажи и чанти. Ако не се сетя, те току-виж ме забравили.

Не ми е много приятна компанията на костенурката Джоконда, но след като другите приятели разказаха своите перипетии, да взема да направя същото и аз. Тъй като съм и по-възрастна от прасето и кучето, повече ще разказвам.

Както всички, и аз имах прекрасна пухкава, топла, трицветна майчица. За кратко! Щом навърших два месеца, ме подариха на едно момиче. То ме занесе у тях в една розова кутийка от детски обувчици (ухаеща прекрасно!) и ме остави на леглото си в детската стая. То беше постлано с розова покривка и над мен висеше завеса от същия плат с бели ресни. Бяхме като комплект, защото и аз бях в бяло и розово. Бяла пухена козинка и розови лапички, носле, муцунка. Оттогава аз съм господарка на апартамента, вилата, двора, другите животни и сърцата на моите хора - каката, майката, батко Петър и строгия баща на име Ангел. Той не обича котки и кучета и аз много му преча, но въпреки всичко ми слугува - храни ме, чисти ми, с други думи търпи ме и имаме с него мирно съвместно съжителстване.

Не съвсем мирно! Ох, как го бях ухапала веднъж, когато искаше насила да ме напъха в кутията за пренасяне! Ръката му се беше подула чак до рамото и десет дена му биха инжекции с антибиотик. И „майка“ си съм хапала, жената, която ме гледа и живее с нас. Ама на нея не пускам отрова със слюнката си, защото въпреки че ме дразни, я обичам най-много след кака и батко. Хапах я по ръката, когато ме води при котарак, а аз се страхувах от него. Бях се скрила зад един шкаф с телевизор и не исках да изляза и да се прибираме вкъщи. Тогава хората започнаха да бъркат при мен зад шкафа с едни тръби от прахосмукачка - нещото, от което най-много се страхувам. Хапех наред - тръби, хора, чак котаракът се уплаши от мен и избяга. Накрая стопанката ми успя да ме излъже, даде ми храна и ме вдигна във въздуха с примка, направена от едно коланче, с което при други обстоятелства си играех. Срам! Безпомощна ритах във въздуха, съсках, мяуках... Колкото повече се мятах, толкова повече примката се стягаше. За секунди се озовах в една торба и на бегом ме отнесоха у дома. Щом излязох от торбата, естествено, отново започнах да се тръшкам за котарак. Тогава доведоха един у нас. Той се качи на стола и от дистанция ми мърмореше нещо нежно. Явно ме хареса, ама мен като ме е страх! Изсъсках и той подви опашка. Стопанката му го награби и си го прибра. Уплаши се да не го пребия. Така си останах сама.

Когато бях съвсем малка, стопанинът цял един ден седеше на балкона при мен, а уж не обичал котки! През цялото време въргаляше едни неща из ръцете си, пъхаше ги от време на време в устата си или ги  хвърляше в един бидон. Как пък можа да не ми даде поне едно нещо и аз да опитам! Добре че на другия ден големите отидоха на работа, а децата - на училище.

Аз останах сама. Изядох си хруските, измих се, сресах си козинката и отидох да зяпам през балкона. Сетих се за тайната дейност на моя стопанин и реших да проверя какво е хвърлял той цял ден в онзи бидон. Погледнах първо, плахо надничайки и подушвайки. Нищо познато. Пипнах с едната си лапичка – твърдо! Хоп! Скочих вътре и пльос! Потънах, та чак долу до дъното. Отблъснах се с крачета и с лапички гребах, гребах и изскочих на повърхността, поех си въздух, но веднага потънах отново в гъстата тъмна и лепкава каша. Не зная колко време изкарах така, но усещах, че май вече ще се откажа да се боря за седемте си живота. Тогава една ръка, най-нежната и приятно ухаеща ръка в живота ми, ме грабна, повдигна високо във въздуха, почисти ми първо носа, а после и очите. Поех дълбоко въздух и погледнах добрите красиви очи на моята кака, която ми спаси живота. Паднала съм била в бидона с нацепените за ракия кайсии. Тях е чистил и похапвал бащата на кака ми. Не се е сетил да ми даде, защото котките не ядат плодове. След като ме изкъпаха, месеци подред коремът ми остана да оранжевее в кайсиев цвят. Ракията нарекоха, естествено, на мен - ракийка Сусалийка. Дето в нея е плувала принцеса Суса.

Цялото ми име е Суерте, което на испански означава късмет. Е, както казват, името си идва с животното! Кака ме е кръстила, тя ме и спаси. После стана ветеринарна лекарка и сега спасява всякакви твари. На мен пък ми носи подаръци - вкусни храни, красиви купички, хапчета, пудри, играчки. Нея още не съм я хапала!!!

Като си останах сама, без бебенца котенца, аз, без да искам, се промених. Всичко ме дразни, а най-много съседските котки, които влизат в нашия двор. Гоня ги „до дупка“ и вече малко утихнаха нещата. Не щеш ли, това лято на батко му подариха едно малко котенце, там от селото, до което е нашата вила. То в началото пищеше по цял ден, а нощем се скриваше някъде. Страх го беше да слезе в долния двор, при хората и другите животни. По едно време батко успя да го хване, прилъгвайки го с храна. За да не избяга, го сложи в моята кутия за пътешествия. Нарочно я нарекох кутия за пътешествия, защото аз от време на време си полягвам в нея, поспивам и сънувам, че се намирам на някое друго място. Пътешествам с нея освен в действителност и насън. Ха сега, иди че го обичай това доведеното коте, като ми окупира кутията! Все ходеха при него да го милват, да му говорят и хранят. На мен не ми стига храната, а сега и на него дават от същото пликче, брей! И то лапа, та чак ушите му плющят. Започна да излиза от кутията. Разхожда се из стаите и не му се карат, а на мен не ми дават да се излежавам на бялата кувертюра върху леглото на Петър? Оставяла съм косми! Ами онова новото, да не би да е без косми? Досада голяма! Всички го милват, държат го на ръце, пускат му храна от масата.

Мина не мина малко време и съседът си взел котенце. Ами като го е взел, да си го държи в неговия двор! То се заигра с нашата - новата мадама и вече няма изгонване. Натрапникът котарак започна най-спокойно да остава и нощем при нас и се настаниха с приятелката си да спят в моя панер, на моя балкон, в моята вила, при моите стопани! Аз по цял ден се дера да им съскам, бия им шамари и нищо. Отиват на един метър от мен и се борят на полянката, за да ме дразнят. А аз ходя нощем да спя по другите вили. Вече си губя гласа от нерви. Искам да мяукам, а нищо не се чува.

Аз съм доста бъбрива котка. Когато някой ми се кара, не му оставам длъжна. Мяукам му със същата интонация! Разбирам всичко и на хората, и на другите животни. А под сайванта* са си свили гнездо едни лястовици. Всяко лято идват и си отглеждат пиленца. Отначало ги беше страх от мен, прелитаха ниско над главата ми и мислеха, че ще ме уплашат. А аз заставах под гнездото, впервах присвити очи към него, щраках ситно, ситно с челюсти и от муцуната ми аха да капне някоя слюнка. Как не падна поне едно пиле от гнездото, та се налагаше да дебна други по клоните на дърветата. Веднъж хванах кълвач - красив, само да го гледаш! Поиграх си малко с него, постисках го леко по вратлето и накрая си го хапнах на две-три хапки. Аз врабчета съм ловила и на балкона в града. После старателно си измивах лицето и лапите, за да не хвана някоя болест. Хората пък първо си мият ръцете и после ядат! Виж, устата и мустаците си мият след хранене и те.

Като си спомних за врабеца в апартамента, да ти разкажа. Батко и кака бяха още малки. Един врабец влезе в остъкления балкон и не можеше да излезе. Аз го гонех, батко го гонеше с метлата и крещеше: „Къш, махай се, бандит такъв! Как влезе, а сега не можеш да излезеш? Хулиган, крадец!“ В това време баща му се прибра и чу тези викове. Уплаши се – помисли, че при децата му е влязъл бандит. Къде се скри това птиче, изчезна. Аз обаче надушвах, че още е там. Рано на другата сутрин застанах пред вратата на балкона и докато не ми отвориха, не спрях да мяукам. Намерих бързо бандита и му схрусках вратлето. Че как тъй се влиза в чужд дом? Като ме хранят със суха храна за котки, аз не изпитвам нужда да ям врабец, ама инстинкт! След като спря да мърда, вече не представляваше интерес за мен. Тогава батко се обади по телефона на майка си да я пита може ли да ми го сготви. Тя му разреши, а когато се прибра от работа, му се развика. ЧУДЯ ИМ СЕ НА ТИЯ ХОРА! ДЕТЕТО СВАРИ ВРАБЕЦА С ПЕРУШИНАТА И ЧЕРВАТА В ЕДНА КРАСИВА ТЕНДЖЕРА С ЕДИН КИЛОГРАМ ОРИЗ, ЗА ПО-ВКУСНО! Тя му се кара! Аз така и не го ядох, ами да си го яде пък той, като си го е наготвил! „Въпрос на вкус“, казах и се облизах под опашката.

Какво друго не съм ти разказала? Ами да, тия досадници, двете малки котета, чакат все наготово да ги хранят. Явно няма кой да ги научи да ловят гущери. Е, нали нямам свои деца, прежалих се и се направих на тяхна майка. Първо им донесох един гущер. Леко го бях зашеметила, да не бяга много. Ние, котките, имаме лека отрова в слюнката си, която парализира частично дребните животни. Дадох гущера на мъжкарчето. То го захапа и заръмжа, ама много силно. Стиска го в устата си и ръмжи. Изобщо не се сеща, че е за ядене. Отидох и донесох една мишка на малката фльорца. Тя пък веднага схвана за какво става дума. Ясно е, че ще стане добра ловджийка. Изпускаше на няколко пъти мишлето, но винаги го хващаше. Аз като истинска майка стоях до тях и пазех да не избягат гущера и мишката. Когато започнаха да ги ядат, реших да се оттегля за почивка. И този урок не заслужаваха, ама хайде, от мен да мине. Скоро ме прибират в града и по цял ден ще си лежа на топло, без разни навлеци да ми дишат пред мустаците и да ми ядат от храницата.

Е, бабо Костенурке, не е ли време да приключвам с разказа си и да подремнем? А искаш ли преди това да ти изрецитирам едно мое стихотворение? Да? Добре, ето го:

 

ИГРА НА КОТКА И МИШКА

 

Малко котенце игриво

хванало мишленце сиво.

Тъкмо то да го изгризка

и мишленцето изписка:

- А ти изми ли си ръцете?

 

Спогледаха се двете.

Котенцето лапички заблиза,

а мишлето хитро

леко се изниза.

 

 

 

 

 

*сайвант – навес, покрив, суша