Любовта преди войната - Грета Теодосиева

От векове наред кралствата Суинен и Нибел били във вражда. Дрязгите между тях започнали толкова отдавна, че вече никой не помнел каква е причината. Но един ден, когато кралят на Нибел починал всичко се променило. Неговият наследник, принц Мут, трябвало да заеме мястото му, но за целта се нуждаел от съпруга. Били му предложени десетки принцеси, но принца винаги ги отхвърлял.

-                     И сто девойки да ми донесете ще ги върна всичките! – казал принца.

По това време в Суинен се организирал бал в чест на принцесата, която навършвала пълнолетие.

-                     Защо не се радвате принцесо, този бал е във ваша чест? – попитала прислужницата.

-                     Велда, престани да ми говориш така! Познавам те от както се помня, ти си ми като сестра и настоявам да ме наричаш с името ми - Луиза, а не с „принцесо“. – отвърнала принцесата. – И защо да се радвам като знам, че днес е последният ми ден като щастлив човек?

-                     Защо говориш така?

-                     Защото вече съм пълнолетна и според всички достатъчна голяма, за да ме омъжат за някой дебел, кисел, грозен, плешив принц!

-                     Но какво по-хубаво от това да създадеш семейство?

-                     Велда, не си представям нещата така. Искам да бъда щастлива, свободна, волна като птичка, искам и да се омъжа…някой ден, но не за някой избран от баща ми, а за този, когото обичам.

-                     Кой е той принцесо? Имам предвид Луиза. – попитала Велда.

-                     Ще ти кажа когато го срещна приятелко, когато го срещна…

Принц Мут решил да посети селската кръчма с верния си оръженосец Нобел. Те също се познавали от деца и били най-добри приятели.

-                     Виж приятелю… – казал принца и отпил от чашата си. – Принцесите, които ми предложиха съветниците на баща ми са толкова красиви, колкото задницата на коня ти. Да не говорим за маниерите им. Кръчмарят е по-изискан от всички, които видях. Как се очаква да избера някоя от тях?

-                     Прав си. – отвърнал смеейки се Нобел. – Едната имаше по-гъст мустак от моя. Забранявам ти да се жениш за нея! Закълни се, че няма да го направиш!

-                     Давам думата си! – заклел се Мутс ръка на сърцето.

Съветниците продължавали да търсят жена за принца от близо и далеч, но все неподходящи. Затова той решил да се заеме сам с тази не лека задача. Всяка вечер излизал тайно от покоите си и отивал в селската кръчма, заедно с оръженосеца си, надявайки се да намери девойка подходяща да стане негова съпруга и кралица на Нибел.

В Суинен балът тъкмо започвал. Пристигнали важни особи, за да видят порасналата принцеса. Огромната зала се изпълнила с рокли в златисто и дантела, стегнати папийонки и потракващи обувки, а на фона на тази приказна картинка звучала музиката на прекрасни цигулки. Докато всички очаквали да започне забавата, Луиза търсела начин да избяга от двореца.

-                     Помогни ми Велда, без теб няма да успея! – молела се принцесата.

-                     Ума ли си загуби? Никога не си излизала извън кралството, къде си мислиш, че ще отидеш?

-                     Не знам, но няма да остана тук! Умолявам те, имам нужда от помощта ти!

-                     Идвам с теб! – решено казала прислужницата. – Ще си навлечем голяма беля на главите да знаеш…

-                     Приеми го като приключение!

-                     Лесно е да го кажеш, не теб ще обесят на площада…

Събрали набързо малко провизии за из път и тръгнали. Измъкнали се без никой да ги забележи. Облечени с обикновени дрипави дрехи те се запътили към селото. По пътя си срещнали дворцови стражи, но за щастие те не ги разпознали и ги подминали. Велда завела принцесата при свои роднини и я представила за нейна приятелка с която се запознала в Суинен. Семейството, както всяко друго в селото, не били заможни, но предложили топла храна и легло на гостенките си. Били добри и работливи хора.

-                     Ще ме разведеш ли наоколо? – попитала Луиза приятелката си.

-                     Не мисля, че е добра идея. Навън вече се стъмни, не е безопасно две момичета да се разхождат сами.

-                     Моля те! А и не забравяй, че аз съм принцесата на Суинен и трябва да изпълняваш заповедите ми.

-                     Добре, но само за малко и няма да се отдалечаваме много! – примирила се прислужницата.

Двете момичета излезли да се поразходят. По улиците се скитали подпийнали бедняци. Велда предложила да се прибират и точно в този момент един мъж, вонящ на бъчва, ги заговорил.

-                     Хей, красавици, защо се скитате сами по това време? – попитал непознатият.

-                     Луиза нека се прибираме, страх ме е! – прошепнала дребната и приятелка.

-                     Нека ви почерпя нещо, а после ви изпратя до дома ви. Такива прекрасни дами не трябва да се скитат сами, може да попаднете на много лоши хора. – казал мъжът с лукава усмивка.

Девойките отказали предложението и тръгнали по пътя си, но непознатият станал агресивен. Започнал да ги обижда, подгонил ги. Хванал принцесата, а  приятелката и извикала за помощ. Кръчмата, в която бил принцът, се намирала наблизо. Случайност или не по същото време той и оръженосецът му си тръгвали и чули виковете. Затичали се натам и видели какво се случва. Веднага се притекли на помощ. При появата на двамата силни мъже,  непознатият си плюл на петите и избягал. Прислужницата паднала на колене до приятелката си и заплакала от уплаха, прегърнала я, но не казала и думичка.

-                     Този мъж направи ли ви нещо? – попитал строго Мут. – Познавате ли го?

-                     Не, не го познаваме и сме добре, нищо не ни стори. Само се уплашихме. Благодарим ви господа! Как да ви се отблагодарим? – рекла принцесата.

-                     Кажете ми името си, това е достатъчно. – отвърнал принца.

-                     Луиза, казвам се Луиза, а това е приятелката ми Велда.

-                     За нас е чест! – отвърнал Нобел. – Бихме желали да ви изпратим до дома ви, ще ни позволите ли?

Двете момичета само кимнали в знак на съгласие и тръгнали доверчиво със спасителите си. По пътя към дома, Мут тайно наблюдавал принцесата без дори да подозира, че е такава. Тя била толкова красива и изискана, въпреки дрипавите дрехи, никога не бил виждал такава красота. А тя, била впечатлена от смелостта на младия мъж и добрите му обноски.

На следващата сутрин Суинен бил претърсен. Обявили Луиза за изчезнала и както от край време, за случилото се било обвинено кралство Нибел. Мълвата се разнесла из селото. Предложена била награда за този, който намери принцесата, а наградата, която кралят давал, била ръката на дъщеря му. Нобел чул мълвата и изтичал при приятеля си да му съобщи.

-          Добро утро уважаеми! – казал смеейки се оръженосеца.

-          Голям шегаджия си бил приятелю. – отвърнал принца докато се прозявал. – Знаеш ли какво сънувах? – попитал с усмивка. – Едно прекрасно момиче. С коси от злато и очи по-сини от небето, а ръцете и толкова нежни…

-          Сънувал си Луиза нали? След закуска ще отидем до селото да я видиш. Сигурен съм, че искаш. А и между другото принцесата на Суинен е изчезнала, кралят дава ръката и на този, който я открие и върне в кралството.

 

* * *

Мут и Нобел почукали на вратата, пред която предната вечер изпратили принцесата и прислужницата и. Отворила Велда. Била изненадана да ги види, но ги поканила да влязат. Разприказвали се, все едно се познавали от години. Не след дълго в къщата нахлули дворцовите стражи на Суинен.

-          Тук сме по заповед на краля. – строго отсекли те. – Идваме да вземем принцесата.

Когато принцът чул тези думи веднага разбрал кои са двете момичета. Погледнал оръженосеца си и с поглед му обяснил плана си. Изправил се и заговорил:

-          Аз, принц Мут, принц на кралство Нибел открих принцесата и ще я върна на баща и, а той ще трябва да изпълни кралската си дума и да ми даде ръката и.

-          Така е слуги мои, принц Мут ме откри преди вас и аз ще стана негова съпруга. – казала Луиза и се приближила до бъдещия крал.

Кралят на Суинен изпълнил обещанието си и скоро след това се вдигнала пищна сватба, която продължила три дни и три нощи. Любовта на двамата млади била безкрайна. От този ден двете кралства живеели в мир, а селото процъфтявало. След година им се родило детенце, момиченце на име Надийн, което означавало надежда…