Мечо и Мишлето - Старият бряст - Михаела Георгиева

1

Малкото Мишле се скиташе самотно из Шумната гора. Сам самичко бе останало то в разгара на лятото.

Усойницата – приятелка от Стария град – бе сега далеч. Тъжеше то за нея, но чак на есен, с пожълтелите листа, щяха да се срещнат те отново. Мишлето бе спечелило доверието на Усойницата, а тя отказваше да го изяде. Тя го обичаше по свой си начин, макар в природата да бяха врагове.

Совата – най-мъдратта му приятелка, с която често философстваха заедно – се готвеше да отлети отвъд Дунава. Трескавите приготовления почти не оставяха време свободно. Мишлето и сега мина покрай хралупата `и, но тя отново не бе у дома.

И Катеричката – някога най-добрата му приятелка, почти сестра, с която се дружаха от почти десетилетие - напоследък не виждаше често, даже никак.

Тъжно беше на Мишлето. Защо случило се бе така? Неусетно се бе отдалечило от горските си другари по една или друга причина. Самотно се чувстваше то.

Останал му бе един единствен приятел – най-новият и неочакван – Мечо. Мечо, който то спаси от болка и страдание. Мечо, който винаги беше до него.

Но къде бе той сега? По важни горски работи обикаляше – лятото бе натоварено време за Мечока.

Мишлето се прислони до един стар бряст и се вслуша в шума на гората, във вятъра и тишината. Мислеше си за Мечока, чудеше се дали и той си мисли за него.

 

2

- Хей, Мишле! – чу познат глас наблизо след известно време. Колко точно никой не знае.

Откъм шубраците не след дълго се зададе голяма сянка.

- Мечо! Теб търсех! Как ме намери?

- Свърших си работата за днес и те проследих от хралупата на Совата дотук.

Радост изпълни малкото му сърчице. Мечо го бе намерил, както винаги. Той винаги беше до него за разлика от другите. Те идваха и си отиваха, но не и Мечо. Тъгата и носталгията по старите другари в миг бе заменена от радост и обич към добродушния Мечок.

- Качвай се.

Мишлето не чака повече подканвания. Покатери се по лапата му и седна на рамото му, както винаги. Зарови се в гъстата му козина. Там се чувстваше като у дома си. Нищо не изпълваше малкото му, пърхащо сърце с толкова щастие, както присъствието на Мечо.

Заваля мек и топъл дъждец. Покапа по клоните и листата. Окъпа тревичките и цветята. В миг цветовете заискриха по-ярки и прелестни от преди. Появи се и дъга.

Двамата другари останаха заслушани в тихия ромон на дъжда. За момент бяха само двамата – сякаш нищо друго не съществуваше на този свят. Само Мечо, Мишлето и дъждецът ромолящ в листата на Старият бряст, прислонил ги под гъстите си клони. Като убежище. Убежище за две добри души, намерили подслон сред зеленината му. В този момент това се превърна в Тяхното местенце.

 

3

- Хей, Мишле, имам нещо за теб – рече изведнъж Мечо, присетил се нещо. – За да не ти е тъжно, когато ме няма. Знаеш, лятото имам много работа по гората. А и днес сме заедно, но ти скоро заминаваш отново за Стария град.

Едно мъничко дръвце, колкото бобено зрънце той окачи на мъничка върва на вратлето на Мишлето. А още по-мъничък надпис гласеше: ,,Обичам те, Мишле! Мечо.”

Очичките му се напълниха със сълзи на умиление. Колко труд и усилия бе вложил на пръв поглед тромания Мечок, за да измайстори дръвцето, с големите си лапи.

- Благодаря ти, Мечо. И аз те обичам! Нямам по-добър приятел от теб!

- Аз не искам да съм като останалите ти другари. Искам да съм специален!

- Но ти вече си специален! – усмихна се то и мръдна с мустачки срамежливо.

- Знай, че никога няма да те забравя. Каквото и да се случи винаги ще те нося в сърцето си.

 

4

Мишлето се покатери на високо в клоните на Стария бряст. С малките си, но остри зъбки беляза то кората на дървото: ,,Тук стояха Мечо и Мишлето – най-добри приятели!”

- Ето това е нашето дърво. Нашият бряст. Винаги когато се изгубим, тук ще се намираме. А след време, когато нас вече ни няма на тази земя, дървото ще пази спомена за нас и дружбата ни.

То щеше да се издига много дълго на окъпаната от слънце поляна. Като паметник на една любов и едно приятелство, пресечната точка, която се намираше точно там.

А след това дойде залеза. Красив, червен, жарък като горяща факла. Хвърлящ последни пръски светлина към стоящите под Стария бряст голям Мечок, и сгушено в козината на рамото му, малко Мишле.

 

КРАчЙ