Мечо и Мишлето - Нихаела Георгиева

Мечо беше ранен. В лапата му се бяха забили два големи тръна. Той вървеше през гората и виеше от болка. С големите си нокти не можеше сам да изкара тръните. Не се намираше кой да му помогне. Дори най-добрият му приятел – Вълкът - не можеше да направи нищо по въпроса. Имаше нужда от прецизни малки лапички, които да го избавят от тази беда.

Един ден Мечо срещна горското Мишле.

- Здравей, Мечо. Какво ти е? – попита го то, щом видя тъжното му лице.

- Ох, Мишле, много ме боли лапата! Никой не може да ми помогне.

- Ще позволиш ли на малката горска приятелка да ти помогне?

- Опитай. Ще съм ти много благодарен.

Малкото сиво Мишле се покатери по крака на Мечока, спря се на рамото му, за да го успокои и се спусна надолу по ранената лапа. Постоя малко, огледа двата големи тръна, дълбоко забити във възглавничките му и каза важно, важно:

- Ще боли, Мечо.

- Нека да боли, но да е за малко. От много време ме боли постоянно.

Мишлето се изправи на задните си крачета и погледна към големия синеок Мечок със слънца в очите. Намигна му закачливо и мръдна с мустачки. ,,Всичко ще бъде наред, не бой се!” – сякаш му каза то. След което се наведе и извади по-малкото трънче от раз. Дори залитна леко назад и тупна по гръбче.

- Ох!

- Спокойно, още малко.

Второто трънче беше по-голямо и по-долбоко забито, затова и Мишлето се напрегна повече.

- Ох! Ооооох!

- Готово! Вече си по-добре.

- Благодаря ти, Мишле. Ти ме избави от болката! Вече се чувствам много по-добре.

Мишлето се усмихна, мръдна с мустачки, а очичките му засияха от щастие. Помръдна отново с мустачки и слезе долу на земята по обратния път.

- Радвам се, че ти бях полезна, Мечо.

- Къде отиваш?

- Отивам по горски работа. С Катеричката ще търсим храна за зимата.

- Искаш ли да те понося дотам?

- Искам. Благодаря ти.

От този ден нататък Мечо и Мишлето станаха неразделни приятели. Където ходеше Мечо, там беше и Мишлето. Двамата си помагаха взаимно, бяха опора един за друг. В беди и премеждия винаги си помагаха. Мишлето винаги стоеше на пост на рамото на Мечока. Не след дълго всички горски обитатели свикнаха с тази необичайна дружба. Де се е чуло и видяло мечок и мишле да са приятели?

Топлото лято постепенно отстъпи място на цветната есен. Дъждовна и ветровита.

Един ден Вълкът срещна Мечо. Мечо беше много тъжен, слънцата в очите му бяха потъмнели от скръб.

- Защо си така тъжен, Мечо? Къде е верното ти приялче? Защо не е на рамото ти както винаги?

- Замина за Стария град - отговори той със сълзи в очите.

- Защо не замина с нея?

- Моят дом е Шумната гора. Не мога да си замина, колкото и да нямам желание да я оставя сама.

- Но сега си тъжен, нали?

- Да, тъжен съм. Липсва ми малкото Мишле.

- Тогава няма значение къде е твоят дом. Той е там, където е сърцето, а то е при Мишлето. Затова трябва да заминеш за града.

Вълкът и Мечо постояха още известно време заедно, поговориха си хубаво, но тогава се появи Вълчицата и стана време да се прибират. Мечо се върна в пещерата си. Голяма, празна и самотна. Никога не се бе чувствал толкова самотен. Мислеше си за Мишлето. Колко много му липсваше то, и как искаше да го види. Цяла нощ не можа да мигне. Това, което Вълкът му каза по-рано, не му даваше мира.

Затова на сутринта, когато двамата със Съсела отидоха да го видят в пещерата, него го нямаше, а на стената с нокти беше издълбан надписът: ,,Заминавам за града при моето Мишле. Ще се видим на лято.”

През нощта Мечо беше осъзнал, че не може да живее далече от своето Мишленце. Не можеше да бъде щастлив без него. Както беше казал Вълкът - домът е там където е сърцето. Затова те отново заживяха заедно, неразделни в Стария град.

 

КРАЙ