Песента на коса - Пенчо Симеонов

Изминаха три години, откакто опустяха дърветата в градинката пред блока. Нямаше ги вече пойните птички, които със звучните си трели изпълваха с красота малкото пространство между сградите. Неповторимите им звуци като че ли правеха хората някак по-добри. Мелодиите им отново и отново разкриваха на обитателите древната истина, че вратите на любовта се отварят с ключа на обичта, а не с пари, насилие и грубост.

Когато цъфнеха трите стари липи в градинката, хората разтваряха прозорците си, за да влезе омайният аромат на цветовете. С него влизаха и песните на влюбените птички. Тогава всички ставаха мили и сърдечни. Забравяха междусъседските дрязги и отваряха сърцата си за нежността.

Ще попитате: „Кой смути този пролетен рай?“ Смутиха го две кресливи свраки, които за няколко дни прогониха красивите малки певци от клоните на дърветата. Разрушиха им гнездата, проскубаха перата им и като мутри-охранители грубо ги напъдиха от техните обиталища. Прогониха дори една сойка, долетяла незнайно откъде. Макар и eдра, тя се опита да се засели в „свободната“ територия, но те и нея не оставиха на мира.

Тези средно големи птици винаги действаха заедно. Със силни крясъци, резки движения и удари с крилата прогонваха всички пернати, които им се изпречат на пътя. А и не самопернати. Един ден се нахвърлиха върху двете охранени котки на съседите от първия етаж. Пухкавите домашни любимци бяха решили да покажат хищния си нрав, но свраките не ги оставиха да се покатерят дори на най-долните клони на дърветата. С грозни писъци и резки махове на крилете се спускаха върху тях като изтребители, кълвейки ги където сварят. Разрошените същества едва се спасиха. Дни наред не смееха дори ноктите да си „подострят“ върху дънерите на липите, преживявайки уплахата от случилото се.

Открих, че черно-белите птици с дълги опашки бяха успели да завладеят и съседните две градинки. И там цареше същата пустота. От комина на средния блок контролираха обсебените територии и забележеха ли движение в клоните на растенията, веднага влизаха в бой. Не допускаха дори улични кучета на своя територия. Един прокуден от стопаните си птичар с часове лаеше по тях, а те му отвръщаха с двугласни крясъци. Само той ги спираше да присвоят и тревните площи под дърветата.

Децата от жилищните блокове забелязваха това природно неравновесие и всеки път по своему реагираха. Видеха ли пернатите в клоните, изнасяха от домовете си стари съдове и тенекиени кутии, думкаха по тях и скандираха: „Вън свраките-драките!“, но… и това не помогна.

Птиците се изгубваха само по Нова година, когато гърмежите от ракети, пиратки и бомбички продължаваха по два-три дни. После пак се завръщаха.

Хората знаеха, че е грях да се посяга на всички живи твари, които Господ е създал, и се опитваха да не мислят за свраките, но те постоянно напомняха за себе си с грозното си крякане.

Тази година пролетта дойде рано и някак изведнъж. В средата на февруари дърветата вече бяха напъпили. По земята се виждаха малки туфички от сини и жълти цветчета в покълналата трева. Тук-там се белееха островчета от сняг. Приличаха на ледени късове, носещи се в зелен океан.

Докато чаках автобус на градския транспорт, забелязах в градинката зад спирката нещо дребно, черно, да подскача катотопче в наболата трева. Нещото спираше за миг, забиваше златистото си острие в земята и после бързо се пренасяше на друго място. Явно търсеше нещо за ядене. Различих силуета му едва когато стъпи върху едно от белите островчета. Беше черен кос. Спомних си думите на дядо: „Долети ли Косе-Босе, зимата е свършила!“ Казах си: „Дай, Боже!“, и душата ми се разведри.

Тази малка птица-мигрант, приличаща на жена, забулена в черно, търсеше храна за умореното си от път тяло. Търсеше си и другарче, защото от време на време вдигаше глава нагоре,изпращаше някакви кодирани сигнали, а след това се ослушваше за отговор. А отговор дни наред не се чуваше.

Седмица след като го видях, този предвестник на пролетта се появи в клоните на нашите липи и като започна едно красиво чуруликане… свят да ти се завие. Една мелодия не повтори. Но… защо му трябваше на птичето. Саможивите свраки веднага го разкриха и подгониха. Нещастното пиле едва успя да се спаси, приземявайки се бързо при хората на автобусната спирка. Като че ли търсеше закрила от тях. Свраките направиха рязък завой и се отправиха към завладените си територии. Тук, на улицата, те бяха нежелани.

Красивата пойна птичка си намери място близо до спирката. Там беше по-безопасно за нея. В клоните на една вишна дни наред продължи да пее любовните си песни, но шумът от моторите на превозните средства заглушаваше прекрасните звуци. Дано да ги е чула неговата нежна половинка! Дано!

Два месецапо-късно в клоните на най-високото дърво в градинката се заселиха двойка черни врани и започнаха да градят свое гнездо. Едрите им тела и големите им клюнове стреснаха свраките. Намаляха заплашителните крясъци на черно-белите дългоопашати скандалджии.

Гарваните се оказаха миролюбиви птици. Допуснаха до себе си малки пернати обитатели. При тях намериха закрила две двойки косове. Между тях разпознах моя кос.

На почетно разстояние пойните птички оформиха кръг около гнездото, в центъра на който се настани да мъти женската врана.

Намерили защита и спокойствие, косовете вече спокойно изпълняваха звучните си мелодии. Приличаха на хор от черни ангели, пеещи около раждащо се създание. Дали заради цвета и големината, или заради музикалната им способности, гарваните ги приеха за свои по-малки приятели.

След време, когато се излюпиха гарванчетата, косовете продължиха да забавляват и веселят малките рожби с нежните си песни, а когато родителите търсеха храна за лакомите пилета, се опитваха да имитират звуковете на едрите им родители.

Дойде време малките да полетят. Перата им бяха пораснали достатъчно, но мишците им изглеждаха слаби. Редувайки се,размахваха крила над гнездото, мъчейки се да се задържат във въздуха.

Ден след ден малките врани заякваха все повече и повече. Родителите им започнаха да ги избутват от гнездото, за да полетят. Видеха ли плахите опити за летене, косовете се спускаха под малките, опитвайки се да им помогнат в първия полет, така, както делфините в морето помагат на неумелия плувец. Дали го правеха за благодарност, или от доброта, това едва ли знае някой.