Странджа и Сакар - Кръстина Кръстева

Тази история научих от моята баба. Тя пък я е научила от някакви пътуващи артисти, които минавали през нейното село. А те откъде са я чули, никой не може да каже.

Историята започва като много други.

 Преди много, много години, на мястото на днешните планини Странджа и Сакар било равнина, която бавно се спускала към Черно море.

В Царството по тези земи растяла принцеса, на име Странджа. Тя била единствено дете в семейството. Всеки бил запленен от нейната красота, обноски и красноречие. Добре образована, с милосърдна душа, тя се отнасяла към всичко с любов. За нейната хубост се говорело далеч зад пределите на Царството.

           Мълвата за прекрасната девойка, накарало много знатни родове от близо и далеч да изпращат сватове да я искат за жена.  Тя твърдо заявила на баща си:

- Когато сърцето ми даде знак, тогава ще мина под венчило!

За ненагледната й хубост научил и царският син Сакар, от далечно царство. Решил да я види с очите си. Искал да се увери не само в красотата на лицето й, но и да усети обаянието на душата й . Затова се преоблякъл като гледач на расови коне и се явил в двореца да търси работа.

След като го проверила, охраната го съпроводила при Управителя на царската конюшня- строг и взискателен човек. Той решил да го изпита:

- Ако обуздаеш червения жребец, ще имаш работа в царските конюшни! Той не дава  да го доближиш. От два месеца е тук, но никой не можа да се справи с буйният му, непокорен нрав. Този кон принцесата харесва най-много.  Не мога да рискувам живота й.

Управителят казвал истината. Червеният жребец не бил какъв да е кон. Колкото бил красив, два пъти бил по-буен и опасен. Изхвърлил от седлото си не един и двама опитни ездачи. Тя често го наблюдавала отдалече и тръпнела в очакване да го обяздят, за да може да препуска с него по широките ливади.

Това не уплашило Сакар. Отправил погледа си към коня. Красивата и стройна фигура, грациозната му походка и блестящата на слънцето грива, извикали в душата му удивление и възхита.

- Какъв красавец! - възкликнал той. Извадил от джоба си, малко остатъци сух хляб и с усмивка, и благи думи се запътил към него.  -  Как се казва?

-  Който го обязди, той ще му даде и името! - отговорил Управителят.

- Тогава ще се казва Вихър! - убедено заявил Сакар, като крачел усмихнат към неспокойния жребец.

Конят усетил приближаването му, изпръхтял силно и умно, и сякаш с нескрито любопитство се загледал в младия мъж. Той поднесъл дланта си към устата му и за всеобща изненада животното, след кратко колебание поело храната. Сакар погалил най-напред муцуната му, после гривата и накрая леко го потупал по хълбока, като знак за приятелство. Хванал  поводите и поел към близката поляна, за да го разходи. Продължил да му говори тихо, спокойно и нежно, а думите му действали упойващо, като лек срещу буйния му нрав.

Накрая конят се доверил на Сакар. Приел приятелството и му позволил да го възседне. Не се противял, а само радостно изцвилил, сякаш искал да каже: ” – Радвам се, че сме  приятели!”

- Нает си! - обявил изумен от случилото се Управителят, когато минали край него.

След още няколко дни, двамата уверено и гордо се разхождали пред двореца. И това не било случайно. Сакар тайно се надявал да зърне царската дъщеря.

 И ето, че един ден и това се случило.

От двореца излязла весела и шумна компания и наобиколила принцесата. Сякаш, за да привлече вниманието им, конят изцвилил силно. Всички се смълчали от възхита. Красивата гледка на стройното животно и младия му водач, накарало всички да застинат в очакване, а принцесата тихо промълвила:

- Какъв горд и самоуверен  младеж!

 Проправила си път сред придружаващите я девойки и се запътила към него.

- Това е любимият ми жребец! Как го укроти? Как се справи? Кой си ти? - не спирала с въпросите си .

- Аз съм Сакар! Работя в царската конюшня! - гордо, с носещата си царска осанка отвърнал той.

Гледал към нея. За миг погледите им се срещнали, вплели се един в друг и не искали да се пуснат. Невидими искри прескочили между тях. Благата му усмивка заляла душата й, и сякаш я омагьосала. Дотолкова се изненадали от онова, което се случва, че не можели да отместят погледите си един от друг. Очаровани, сърцата им тръпнели от вълнение. Неизпитвани досега чувства обзели и двамата. Стояли неподвижно, докато душите им сякаш се слели в едно.

От следващата сутрин Странджа прекарвала времето си само с Вихър и Сакар. Всъщност Вихър бил само повод, за да бъде повечето време при Сакар. Сърцето й подсказвало, че той и  е изпратен от съдбата. Колкото повече го опознавала, толкова повече той завладявал мислите и мечтите й. Чувствала, че това е голямата й любов.

Така изминали няколко дни. Сакар се уверил в това, за което бил дошъл. Наближило време да се завърне у дома, за да изпрати сватове да я поискат за жена. А и той самият не искал повече да се преструва. Но как да я остави? Какво да й каже? Душата му се разкъсвала от противоречия. Затова решил незабелязано да напусне двореца.

Събрал във вързоп малкото дрехи, с които бил дошъл, както и хляб за из път и тихо излязъл от стаята си. Когато обаче се промъквал през царските порти, охраната го хванала и затворила в едно тайно помещение.

На другия ден принцеса Странджа видяла как при баща й пристигнал Везирът. Усетила, че това вещае опасност и се скрила в съседната стая, за да разбере какво се случва. Останала поразена от онова, което с усилие дочула. Везирът искал да я омъжи за сина си. Баща й, притиснат от други причини, я обещал. Отчаяна, Странджа се затичала към конюшнята.

- Трябва да има и друг изход! - трескаво си мислела тя. - Няма да подаря живота си на човек, когото не обичам и не познавам! И вярата си няма да отстъпя! - с тези думи искала да защити себе си, защото разумът й отказвал да се подчини, а сърцето й страдало, че ще пречупи бащината воля.

Обичала Сакар, но как да му каже? Той не бил като другите. Бил толкова благороден и мил. Някакво царско величие струяло от душата му, от магнетичната му усмивка, дори от походката му. Бил само коняр, а тя го обичала! Обожавала го и била готова да сподели живота си с него.

Потърсила го разтревожено. Изпаднала в отчаяние, че Сакар го няма. Вихър само пръхтял и пристъпвал на място.

- Трябва да го намеря! Той е всичко за мен! – съзнанието й не спирало да мисли. В отчаянието си вдигнала двореца на крак.

 В това време Сакар използвайки суматохата, успял да изкърти решетката на малкото прозорче в тайното помещение и се измъкнал от двореца. След това бързо потънал в близката гора.

Принцеса Странджа не го открила. Не била на себе си, но не изгубила увереност.

- Сакар си е заминал, но защо? Та това е моята жадувана любов!- упреквала се, че не намерила сили да му признае чувствата си! След това отново се сетила за баща си. Той нямало да приеме коняр за неин съпруг.

Какво да прави? В безсилието си, се качила на Вихър и препуснала да го търси по прашните пътища. Охраната дори не успяла да я спре!

...Препускала без да спира и когато изневиделица изскочила от завоя, се озовала очи в очи със Сакар, който не успял да се скрие. Той замръзнал на място от изненада и неудобство.

Странджа скочила от седлото и докато той се опитал да каже нещо, тя се хвърлила в прегръдките му.

- Любов моя! Защо ме изостави? Вчера в двореца пристигна Везира да ме иска за жена на сина си. Не ме пускай! Не позволявай това да се случи!

 Тя не можела да се отдели от него. Внезапно дочули наближаващ конски тропот.

- Да се скрием! Бързо! Търсят ме! - казала принцесата.

Хванала поводите на Вихър и се потулили в гората.

- Ще избягаме заедно! Ще те отведа в моето царство! - твърдо заявил той.

И разказал своята история на Странджа.

- Заради мен ли направи всичко това? Сега те обичам още повече! - развълнувано говорела тя. - Въпреки, че си царски син, баща ми ще ме даде на Везира, защото е притиснат от него! Ще дойда с теб!

Решили през деня да останат скрити в гората, а да продължат бягството си под закрилата на нощта. Само луната щяла да е техен съучастник. Вървели няколко нощи, а не можели да се нарадват един на друг. Малкото храна, която Сакар носел била на привършване.

- Веднъж да стигнем Черно море! Там ме чака кораб с моите верни поданици!

Бързали, колкото им държат силите. Още малко и щели да успеят да избягат от преследващата ги конница.

Ето, в далечината синевата растяла. Да, това било морето! А отвъд него и желаната свобода и спасение!...

Стигнали брега. Вихър не издържал и се строполил до водата. Пяна излязла от устата му. Двамата коленичили до него. Прегърнали се, бавно полегнали върху гривата му и се отпуснали до още топлото тяло в мразовитата нощ. Умората ги погълнала и те заспали непробудно.

 На сутринта преследващата конница открила замръзналите тела на двамата млади влюбени. Безкрайна скръб покрила цялото царство.

 Хората не можели да повярват на гледката. На мястото на широката равнина пред очите им се издигнали една до друга две планини. Те сякаш се прегръщали като двамата влюбени Странджа и Сакар, и прострели билата си по целият път, който Вихър пробягал чак до морето.

 И до днес народът продължава да ги нарича Странджа-Сакар.

 Морето останало до тях да мие бреговете им и да разказва вечно историята на една  неизживяна любов.