Радиото - Милена Крумова

В недалечното минало имало едно радио, което си стояло на бюфета в кухнята на дядо Стоян. По цял ден то бърборило и разведрявало уморения старец. Съобщавало новините, предупреждавало за неприятности, свързани с крадци и измамници, природни бедствия, пускало музиката на известни певци и композитори, чували се коментари относно важни събития. Дядото не слушал внимателно и не вярвал на новините, понякога спорел с радиото, друг път си тананикал песнички.

Един ден обаче навън паднал дълбок сняг и радиото непрестанно излъчвало предавания, посветени на сложната метеорологична обстановка. Говорителите предупреждавали да не се излиза навън, всички хора да бъдат предпазливи и да стоят на топло. Дори пазаруването било опасно. Трябвало да си готвят храната вкъщи и в никакъв случай да не се напуска дома.

Тогава дядо Стоян се разсърдил на радиото и го смъмрил:

– Я виж ти! Да не излизам навън?.. Как така? Не може да бъде! Тук вече не съм съгласен! Да бъда внимателен, да! Но в никакъв случай да не излизам, не! Няма начин! Няма да стоя на тясно и затворено! Ще си изрина снега около къщата и ще отдида при съседа! Ще си нацепя дървата в двора! После ще ида за хляб! Няма да си меся хляба! Да, да, за какво са магазините?

Изведнъж музиката по радиото спряла и се чул глас:

– Три пъти каза „няма“!

Дядо Стоян се стъписал:

– Какво?

– Три пъти каза „няма“ и пет пъти „не“!

– Как така? – объркан попитал отново дядо Стоян.

– Държиш се като твърдоглав старец и се инатиш! Съветват те с най-добри чувства, редно е да се вслушаш. Грижи се за здравето си, нали искаш да си бодър напролет?

– Кой си ти? – дядо Стоян продължавал да не вярва на ушите си. Нима радиото му отговаряло и го чувало? Нима то наистина се грижело за него. Не, това не било истина.

– Твоето радио! – спокойно и хладнокръвно отвърнало радиото. – Да, аз съм. Не се плаши, аз винаги съм бил тук с теб и съм се грижил за теб. Но този път усетих, че се гневиш твърде много, затова реших да ти се обадя.

– Как така ти се грижиш за мен? Ей сега ще те изключа и ще видиш кой за кого се грижи!

Дръпнал щепсела и го изключил от контакта. Сега бил доволен. Явно някаква зимна шега си правели водещите по радиото. Но след като поседнал спокойно на дивана, отново чул същия глас:

– Не щепселът ще ме спре. Аз наистина съм тук, за да те напътствам.

– Ама я стига с тия шеги! Ще ми говори някакво си радио! Черна станция! – гневен вече дядо Стоян побеснял. После напуснал стаята и отишъл да си легне в спалнята. Но нещо го човъркало отвътре, трябвало да разбере какво е това.

Върнал се отново в дневната и попитал:

            – И откога така?

– Откакто ме купи от магазина. Вече двадесет години. Доста дълго време. Така че те познавам добре, знам какво ядеш, какво обичаш да говориш, каква музика слушаш, кои са ти приятелите, роднините, кога те болят краката. Всичко!

– Значи сега ако ти кажа да ми пуснеш Шопен, ще го направиш?

Радиото засвирило любимата музика на стареца. Той се усмихнал, но още недоверчив попитал:

– А как се казва дъщеря ми, синът ми?

– Елена е дъщеря ти, а синът ти е Андрей. Но те не идват много често при теб. Много са заети. По-често съседът ти е тук. Но той вечно те моли за услуги, а когато ти го помолиш за нещо, ти отказва.

– Боже, колко си проницателен! – сега вече дядо Стоян повярвал на това вълшебно радио.

Внезапно на вратата се потропало. Старецът отворил и вътре влезли двама души – мъж и жена. Изглеждали притеснени, но напористи. Молели за помощ. Развалила им се колата, не можели да се приберат вкъщи. Нямали близки тук, искали за пари за пътуване с влак.

– Чакайте, сега! – поканил ги дядото – Седнете да се постоплите! Ще ви сипя чай и после ще измислим някакъв начин да се приберете.

– Добре – отвърнала жената.

– А къде е колата ви? – започнал да ги разпитва дядо Стоян. Не я виждам през прозореца.

– По-далече, на съседната улица. Но ние няма как да я поправим, трябва да се приберем, ще ни дадете ли пари за влака? – припряно го попитал мъжа.

– Ама аз имам тук познат механик. Можем за два часа да разрешим проблема. – отново предложил помощта си старецът.

– Не, нямаме време. Ще ни помогнете ли? Някакви пари ни дайте и тръгваме! – нетърпеливо взели и двамата да подскачат на дивана.

Тогава гласът на радиото отново се обадил:

– Тези хора имат нечисти помисли, дядо! Дошли са да крадат! Но ей сега ще звънна на полицията и ще съобщя за тази банда безделници!.. Пари, та пари! Човекът ви предлага помощ, а вие пари, пари!

– Какво е това? Боже! Кой говори! – объркани и втрещени и двамата извикали и изпаднали в паника. – Да тръгваме, тоя човек е луд! Ужас!

Хукнали и двамата навън и бързо изчезнали от тази улица.

– Как ги разпозна? – попитал старецът радиото след няколко минути.

– Слушам новините. Слушам хората и разбирам много неща за тях. Редно е и ти да се вслушваш. Измамници колкото щеш. Бъди подозрителен, ще ти е от полза. – отговорило радиото.

– Ей, радвам се, че от тебе има някаква полза, а не само бръщолевини! – изсмял се дядо Стоян и доволен седнал на дивана да послуша новините с голям интерес, без да спори и опонира.

От този ден нататък дядо Стоян бил много щастлив, че има в дома си такъв безценен приятел – радиото.