Цветето на любовта - Антонина Димитрова

        Живели някога младата царица Любов и нейният цар с  малката им дъщеричка –принцеса Дар. Дворецът им бил чудно красив, а около него  пъстреела обширна цветна градина. Едно цвете било специално. Наричали го Цветето на любовта. То сменяло цветовете си и осветявало като малко слънчице цялата градина и двореца – в златно, изумрудено, огнено червено, теменужено… Подарила им чудното цвете феята Добромислица в деня на сватбата им. Това цвете трябвало да бъде отглеждано от грижовните ръце  на царицата и царя – те трябвало заедно да го отглеждат, за да не загине. Царицата всеки ден отивала в градината, сипвала му по малко водичка, почиствала и наторявала почвата, пеела му любимите си  песни, говорела му нежно, но цветето вехнело ли, вехнело. Липсвали му ръцете на царя. А той рядко се задържал у дома – запилявал се с дни неизвестно къде, ходел с кучетата на лов или с приятели гулял. Колкото и да се опитвала да го вразуми, той винаги отвръщал грубо и троснато.         Тъгувала царицата, но що да стори. Продължила  сама да се грижи за цветето. Една сутрин се пробудила в ранни зори и побързала да отиде в градината. Някаква невидима сила я теглела нататък. И що да види: стъбълцето му било изгнило, листенцата – клюмнали, а от сияйните багри нямало и следа. Сиво и посърнало било цветето на любовта, а значи било вече мъртво. Заплакала царицата, не знаела какво да стори. В този миг при нея долетяла феята – нейната кръстница и казала:

        Мила Любов, вземи принцеса Дар и бягайте, защото скоро всичко наоколо ще се вкамени. И вие ще се вкамените. Недалеч от тук живее зла магьосница, пред която аз съм безсилна. Вашето цвете до днес ви пазеше от проклятието на вещицата. И запомнете, обърнете ли мислите си и погледа си назад, тя ще ви вкамени завинаги.

– Ами царят? – попитала плахо царицата – все пак той е мой съпруг.
 Царят е неин предан слуга и съучастник на черните замисли. Не съжалявайте за него. Аз ще ви помагам с каквото мога. Хайде, тръгвайте вече, докато не е станало късно! В тази торбичка ще намирате всичко, от което имате нужда.

               Потеглили царицата с малкото момиченце на път. Но на малката Дар ѝ дожаляло за родния дом, за цветята, пъстрите пеперуди и песента на птичките в градината. Обърнала последен прощален поглед и в същия миг се вкаменила.
– Ами сега? Какво да правя? Кой път да хващам? – питала се отчаяно майката.

– Царице, аз съм тук, за да ти помогна. Не забравяй, че в никакъв случай не бива да мислиш за обратен път назад.

– Но какво мога да сторя сега, като загубих детето си? – изплакала Любов.

– Само ти можеш да спасиш дъщеря си. Трябва да откриеш Вълшебната градина, където растат  цветята на любовта. Пътят е тежък и пълен с опасности, но не трябва да се страхуваш. Уплашиш ли се, ще  загубиш своята Дар завинаги. В момента магьосницата заспива дълбоко и  не те вижда. Трябва да преплуваш Морето на човешките беди и неволи преди изгрев слънце, за да напуснеш владенията ѝ.

        Тръгнала царицата отново на път, съвсем сама. Вървяла дълго и мислела как ли ще го преплува това море, като не умее да плува. Дори не усетила как  достигнала бреговете му. Там я очаквала малка лодка с две весла, вързана за едно старо дърво. Тъкмо понечила да отвърже лодката, от нея изскочила грамадна жаба, с голяма уста и святкащи очи.

– Здравей, Любов! Аз съм човешката Жажда. Моля ти се, дай ми вода!

– Но как така, нали живееш до морето? Тук има толкова много вода!
– Тази вода за мен е отровна, защото е солена. Дай ми сладка вода!
Бръкнала царицата в торбичката и открила шише с вода. Дала на жабата да пие.

– Благодаря ти, мила жено! Отдавна никой не беше ми дал да пия. Мнозина минаха оттук, но не се намери добър човек да помогне на старата Жажда. Ако имаш нужда от моята помощ, само си спомни за мен.

Царицата отвързала лодката, хванала здраво веслата и започнала да гребе.

        Разразила се буря. Една огромна вълна се издигнала и с трясък се сгромолясала върху малката дървена лодка.  От нея останали само греди и трески. Стиснала здраво една греда, смелата млада жена заплувала срещу вълните. Морето прокънтяло с разгневен глас:

– Коя си ти и как смееш да нарушаваш моето спокойствие?

– Моля те, Море, прости ми, че наруших спокойния ти сън. Но трябва да стигна до другия бряг, за да мога да спася дъщеря си. – отвърнала Любов.
– Виждам, че си тръгнала за добро. Продължавай пътя си. Недалече от тук има малко островче. Там ще намериш друга лодка, с нея ще можеш да стигнеш до брега. А аз ще се помоля на Бурята да те почака.

Младата жена поблагодарила и заплувала към острова. Стигнала съвсем изтощена от умора, но нямала никакво време да си почива. Качила се в малката лодка и загребала бързо, а Морето изпратило попътен вятър, за да помогне на добрата царица. Изведнъж пред нея се възправила огромна акула и раззинала уста да я налапа заедно с лодката. Царицата бързо извадила от торбичката голямо парче месо. Дала го на морския хищник. Щом утолила глада си, огромната риба заговорила с човешки глас:

– Аз съм човешкият Глад. Благодаря ти, че ме нахрани. Мнозина минаха от тук, но не се намери добро и смело сърце като твоето. Ако мога да ти помогна с нещо, само си спомни за мен – казала и изчезнала.

        Още съвсем мъничко оставало до другия бряг, но препятствията по пътя следвали едно след друго и всяко я забавяло по пътя към целта. Една гигантска медуза изплувала пред нея и заговорила с тъжен глас:

– Здравей, царице! Зная къде си тръгнала и какво търсиш. Зная също колко много бързаш. Аз съм най-голямата човешка беда – Самотата. Човекът може дълго и без вода, и без храна, но в самота не се живее. Моля те, поговори си с мен. Поспри се за малко. Толкова съм самотна! Мнозина минаха оттук, но никой за минутка не поспря да ме утеши. Като видят гигантска медуза, се страхуват да ме доближат.

Дожаляло на царицата. Нали и тя знаела що е туй самота. Останала за мъничко до медузата, утешила я с добри и топли думи, а тя на свой ред поблагодарила и обещала при нужда да отвърне на добрината, после изчезнала сред вълните, сякаш никога не се била появявала. Царицата забелязала, че неусетно доближила другия бряг и още съвсем малко остава до сушата.

        Изведнъж се озовала до едно делфинче-бебе, оплетено в рибарска мрежа, което жално писукало, мъчело се да се освободи, но било твърде слабичко, за да успее. Доброто майчино сърце я накарало да му помогне. Бръкнала в торбичката, открила остър нож, срязала въжетата и го освободила.Видяла всичко, делфинката-майка, за да се отблагодари за стореното добро, дала знак на другите делфини и всички дружно затикали лодката към брега. Тъкмо стъпила на сушата, Любов видяла, че слънцето вече изгрява зад близкия хребет, но тя била вече напуснала владенията на вещицата. Тъкмо навреме! Най-после можела мъничко да си отдъхне от тежкия път. Заспала  върху мекия пясък и в съня си видяла своето вкаменено момиченце. Сепнала се, грабнала торбичката и тръгнала отново. Стигнала до една гора. Никакви зверове не се виждали. И птички не пеели. Това била Гората на човешките спомени. Едно старо дърво промълвило сънено:

– Добре дошла, Любов! Тръгни по пътечката с белите камъчета и не се отклонявай от нея. Тук нищо не те застрашава, освен възможността да се загубиш в спомените и мъката си.

        Навлизайки в гората, връхлетели я възпоменания – за родното царство, за родителите, за Цветето и за принцеса Дар…От ясно сините ѝ като бистри езера очи падали горещи сълзи, те превръщали белите камъчета в алени рози с чуден аромат. С радост си помислила, че цветната пътечка ще ѝ покаже по-късно обратния път.

– Не, мила  кръщелнице, ти няма да се върнеш там. Щом откриеш Вълшебната градина и откъснеш Цветето на любовта, дъщеря ти сама ще те намери – чула познатия глас.

         След няколко часа се озовала пред великолепен дворец. Портите не били заключени и тя влязла.Посрещнал я стар, добродушен градинар. Вглеждайки се  в лицето му, познала стария си баща. Каква била изненадата и радостта на двамата от тази неочаквана среща! Дълго-дълго си разказвали те премеждията и патилата. Накрая царицата разказала за цветето на любовта и вълшебната градина, която търсела.

– Огледай се, дъще! Виж какви цветя растат в моята градина. Знаеш ли с колко любов съм ги отглеждал и съм те чакал да се върнеш! Аз не съм като другите царе. Откакто те загубих, този дворец опустя без теб, а аз се превърнах в един самотен и тъжен човек. Не ми бяха нужни нито богатствата, ни царуването. Сега ти се върна и аз съм щастлив. Нищо повече не ми е нужно! Откъсни си от което цвете искаш и колкото  искаш!

Изтичала Любов, откъснала най-сияйното цвете и в този миг на прага застанала принцеса Дар – пораснала, още по-прелестна от преди. Долетяла и феята-кръстница и разказала как благодарните морски обитатели помогнали на принцесата да намери дядовото царство. Тя решила да се откаже вече от своята чудодейна сила, за да заживее редом с тези мили хора. Добромислица  знаела, че няма  по-красива магия от Любовта. Скоро принцеса Дар се омъжила за добър и мъдър царски син. Своето истинско щастие открила и Любов. Всички задружно се грижели за Вълшебната градина. Цветята огрявали всяка сутрин с багрите си целия дворец – и зиме, и лете, защото за любовта сезони няма. Златните порти на двореца гостоприемно посрещали  всекиго като най-скъп и желан гостенин. А на изпроводяк   посетителите  получавали  дар  от сърце – Цвете на любовта. И колкото повече хора се радвали на тази безмерна  царска щедрост, толкова по-бързо се размножавали цветята на любовта и градината сияела все по-разкошна и пищна…