Недовършена приказка - Мариела Русева

Някъде далече и отдавна,

зад безчет реки и езера,

времето течало толкоз бавно,

че не знам кое да избера.

 

Ни коя епоха, ни година,

камо ли държава или крал,

пролет, лято, есен или зима,

или кой това ми е предал.

 

Но което знам, ще ви го кажа,

има днес история една,

за дворец висок, със силна стража

и повяхнала зеленина,

 

който денонощно ярко светел,

даже до най – ранните зори,

тъй като великият владетел

мислел постоянно за пари.

 

Как да ги множи и умножава,

как маймуни с трици да лови,

малка му била една държава,

искало му се да има три.

 

Не говорил с никого за нищо,

даже със придворния си шут,

гаснело семейното огнище,

кралят заприличал пък на луд.

 

За гласа на всяка пойна птица

станал нечувствителен и глух,

липсвала в очите му искрица,

нямал и за музиката слух.

 

Нямал за поезията чувство,

смятал, че е срам да си естет,

всяко от познатите изкуства

будило насмешка във ответ.

 

И дори прекрасната кралица

чувствал като ловния трофей,

нищо, че се пишела умница,

муза, най – достойна за Орфей.

 

Своите мечти редяла в рими,

с четката творяла цветове,

в дългите, самотни, сини зими

чезнела тя в други светове.

 

Носела в очите си надежда,

тръпнело сърцето и́ от блян,

път чертала, който да отвежда

„ин“ до най – жадувания „ян“.

 

От трофей тя станала кошута,

пъргава и дребничка наглед,

някъде изчезнал после шута,

стражата пък дремела отпред.

 

А дворецът тънел във шубраци,

светел ли като преди, не знам,

хванали ръжда и всички знаци,

дето нявга водели натам.

 

Как завършва приказката стара,

нямам спомен, никой не я знай,

може би това ще ви накара,

всеки да допише своя край...