Приказка която всъщност не е приказка - Нели Арнаудова

Имало едно време една Гара.Тя била построена като вълшебен замък, който блестял в слънце и в дъжд, а вечер - в красиви сини светлини. От години Гарата посрещала хиляди пътници и стотици служители, а след като ги изпращала  по домовете им си почивала от задъханото си ежедневие. Понякога се чувствала уморена от припрените стъпки и тежките куфари, от свирките на диспечерите, от чистачите, кондукторите, билетопродавачите и от влаковете, които пълзели или профучавали  по всичките й платформи.

Но като разсъждавала (което се случвало обикновено след осем вечерта) колко е важна за тях, й ставало едно топличко на сърцето. И тя като хората си имала фаворити. От шефовете харесвала Антони. Той бил спокоен и добър, затова му се налагало да повтаря по няколко пъти на подчинените си какво да направят и после го свършвал сам. Андрея от чистачите й била по сърце, защото имала заразителен смях. От кондукторите - Sweet hеard (Сладко сърце), така мацката наричала всеки. Ходила силно гримирана, но пък била добронамерена и мила. От билетопродавачите харесвала Том, нищо че бил с други наклонности. Най - големия й фаворит бил Стюи от диспечерския тим. Той бил около четиридесетгодишен, висок и строен, с кафяви очи, очила с позлатени рамки и приятен глас. В началото  работил като чистач на една малка гара в градчето Weston Super Mare (Уестън Супер Меър). Най -важното там била табелата с часовете за приливите и отливите.  Защото в Англия, освен че нямало лято, океанът като си тръгнел – иди, че го гони. Лодките и хората оставали в нещо като червена кал. Стюи обичал гарата и работата си. Бил трудолюбив и усърден. След година и половина го назначили за билетопродавач. След няколко месеца му предложили да учи за диспечер.  Работата на диспечера била толкова важна, колкото тази на машиниста. Трябвало да бъдеш много внимателен и да пазиш живота на пътниците.

Бавно, с постоянство и желание Стюи прибавял нова част към пъзела на успешните си начинания. Много от колегите му се радавали, повече от тях му завиждали, защото тези чувства били присъщи на хората. Когато го поканили да работи на гарата в големия град, се почувствал специален. Това било последното от списъка с нещата, които хората правели, когато били млади,  мислейки, че могат да надскочат възможностите си. Е, в неговия списък пишело и ,,брак и семейство'", но както казвали за това българите, които работели на гарата, Стюи бил „изтървал влака”. Въпреки че със Сюит Хърт станали двойка, продължили да живеят поотделно, за да не се разочароват от странностите си.

Всеки ден Гарата се радвала на компанията на Стюи, обичала да го наблюдава как съсредоточено гледа семафора, гордо вдига палката и свири, как маха за поздрав на кондуктора, докато влакът се наема и залита в коловозите. 

Минали години.  Гарата се сдобила с още няколко платформи,  а Стюи - с бели коси, бръчки и  длъжността супервайзор. Работата била същата, но с повече отговорности и документи. Тогава броят на колегите,  които му завиждали, рязко се увеличил. Гарата разбрала, че за хората не било важно дали си постигнал нещо сам и с много труд, а че си постигнал нещо, което те не са успели, а така също, че нещастието идва неочаквано и никога само, но затова щяла да си спомни в осем и тридесет в една мъглива и дъждовна вечер.  

На платформа седем влакът Лондон - Падигтон с осем вагона и много пътници се готвил да потегли. Трима от диспечерите проверили вратите и един след друг вдигнали палките и свирнали. Последен бил Стюи. В момента, в който кондукторът се качил и влакът започнал леко да набира скорост, превъртайки колелата върху релсите,  Стюи забелязал, че една от вратите се отваря. За секунди си представил как някой от правостоящите пътници пада на релсите. Престъпил жълтата ивица и затворил с всичка сила вратата. Успял да направи крачка назад,  преди влака да го отнесе сред крясъците на изплашената тълпа. Гарата изтръпнала от ужас, после се зарадвала, че Стюи е жив и здрав, че пие чай и разговаря с хората, които го поздравяват за смелостта. Помислила си, че нейния герой ще получи медал за храброст. Вместо това, Стюи бил отстранен от работа, защото бил нарушил инструкциите.

Три месеца чакал резултат от предприето разследване на случая, като обикновен престъпник. Не го уволнили, снизходително го

преместили.  Позволили му да проверява билетите на входа на гарата. Гледал приятелите си отдалеч,  отговарял на безумните въпроси на пътниците, които разполагали с часове до пътуванията си… Постепенно  започнал да линее. В началото колегите му носили чай и разговаряли с него. Вече не му завиждали, радвали му се. Постепенно го забравили. Стюи така и не разбрал вината си. Измъчвал се защо е получил такова сериозно наказание, след като единственото, което искал, било да предотврати инцидент. В безсилието си да проумее случващото се, увеличил чашките със сайдер вечер. Сюит Хърт се опитала да му помогне, дори се преместила за известно време при него, но той го възприел още по- болезнено, защото тя имала любимата си работа, а той вече не. Няколко пъти клиенти се оплакали, че е неадекватен и мирише на алкохол.

 

Година след инцидента загубил работата си, Сюит Хърт и дома си. Всички бързо забравили кой е бил Стюи. И той забравил себе си. Ходил с мръсни дрехи, сплъстена коса и празен поглед.

Продължил да идва на Гарата, само нея си имал. Вечер заспивал в количките за багаж и сънувал влака Лондон - Падингтън, който всеки път тръгвал с отворени врати,  но Стюи не прекрачвал жълтата лента. Събуждал се след няколко минути щастие. Сутринта отивал на моста. Там влюбените двойки, които идвали да заключат катинар с имената си, давали пари на състарения мъж със свирка на врата. Той си купувал сайдер.

 

Цяла седмица Гарата не го била виждала. Вече едва можела да го познае. Нищо не било останало от красавеца с гордата осанка на успелия човек. Когато научила, че завързал свирката си до катинарите на влюбените и се хвърлил от моста, си спомнила думите на българите: че между успеха и провала има само една крачка. 

 

Тази приказка няма щастливия край на приказките на Братя Грим, Шарл Перо и Ангел Каралийчев, защото Гарата не искала да живее дълго и щастливо без Стюи. Пак от българите научила, че той е на едно по -добро място и започнала да мечтае да бъде взривена от терористи в полунощ, когато няма хора и влакове Лондон – Падингтън,  за да намери Стюи.