Магията на кокичето - Милена Енева

По небето пътуваше сребърна карета, теглена от пойни птици. В нея - прекрасно момиче. То имаше руса коса, сплетена на две плитки и красиви сини очи. Това беше Пролетта.

 

Най-накрая стигнаха до едно село. Там вилнееше страшна буря. Зимата бе люта и безпощадна. Хората се бяха изпокрили по домовете си, а други, които нямаха домове, зъзнеха от студ върху белия сняг.

 

Да, това наистина беше много жална картина. А Пролетта имаше милостиво сърце и заплака. Плака дълго, дълго. Сълзите се стичаха по лицето й, като едри бисери. Очите й - сините, блестяха като две звездици. Тя не подозираше какво ставаше под краката й...

 

Изведнъж спря. Успокои се, като че ли изчерпа всичките си сълзи. Погледна надолу и що да види! Сълзите й се бяха превърнали в бели кокичета. Имаше цяла поляна от кокичета. Видя също и Зимата - изнемощяла. Тя си тръгваше...

 

- Ти ме победи, Пролет! Не мога да устоя на магията на кокичето... Сега си тръгвам, но някой ден пак ще се видим - каза Зимата, но не със зла умисъл. И замина. Тогава от къщите излязоха безброй деца и завикаха:

 

- Кокичето! Вижте го! Дошла е пролетта!

 

Задуха приятен, топъл вятър. Цветята и дърветата разцъфнаха. Настъпи истинска пролет и децата бяха много радостни.