Ралица - Илия Точев

   Познавате ли Ралица?

   Ралица е една хубава здрава ученическа раница.

   „А, познаваме я! – сякаш ви чувам да казвате. – Какво ще ни разправяте за нея, оставете я! Колко само сме я мъкнали на гръб!“

   Но Ралица съвсем не е обикновена училищна раница, която би се оставила да я подритват през междучасието вместо футболна топка. Тя не е коя да е – което е видно дори само от това, че си има име.

   Навремето, тъкмо когато бе станало ясно какво ще излезе от нея – портноменце ли, дамска чанта ли, или нещо друго – дядото на Райчо й сложи един много специален цип.

   Оттогава Ралица е вечно гладна.

   Тя поглъща всичко, до което се докопа. Райчо всеки ден я храни така грижливо, че бедната Ралица заприличва на топка и едва се помръдва.

   Ралица обаче съвсем не се нахвърля с еднаква охота на всички ястия. Тя обича литературата, но от анализите получава киселини. Няма нищо против географията, но от острите ъгли на триъгълниците в учебника по геометрия я боли подплатата.

   Всеки ден Ралица се храни разнообразно и обилно. Менюто й е богато на различни хранителни вещества, а не липсват и някои не особено здравословни изкушения.

   Понякога Ралица изобщо няма апетит, но няма и избор – програмата за хранителния й режим напълно съвпада с училищната програма на Райчо и изключения не са възможни. Затова тя отваря широко уста и старателно опразва масата с учебници, като не оставя нищо. А после почти целия ден прекарва в прашните класни стаи, издута до пръсване.

   Животът на Ралица сигурно щеше да си бъде все същият, ако не се беше случило едно знаменателно събитие.

   Райчо и Ралица се скараха!

   Ето как стана това.

   Райчо никога не е бил кой знае колко внимателен, но тази учебна година стана такъв забраван, че малко му оставаше да си забрави ушите. А с какво щеше да слуша уроците в училище? Впрочем той толкова и слушаше – мислеше си за нещо свое. Дали не беше заради Зорка от третия чин, което имаше една пухкава бяла шапка с помпон – направо като заешка опашка, подскачаща пред очите му.

   Може би заради нея Райчо почна редовно да си губи вещите. Днес си попиля молива, утре тетрадката, а когато на третия път се върна у дома без учебника, майка му му се скара:

-        Къде гледаши ти? Каква е тая работа?

   А Райчо веднага се заоправдава:

-        Не съм аз.

-        А кой тогава?

   А Райчо неволно изрече:

Всичко Ралица поглъща,

а след туй не ми го връща!

   Ралица поруменя от обида, щом чу тези думи, но потисна огорчението си. Колко неща беше погълнала, щеше да преглътне и него!

   Но след една седмица Райчо забрави самата нея в училище. Този път нямаше как да стовари вината върху нея. Колко тъмно и самотно беше само в училище, след като всички деца си бяха заминали! Затова когато на другата сутрин дойдоха да я вземат, Ралица реши да поговори сериозно с Райчо:

-        Слушай, Райчо, повече така не може да продължава. Ти вече съвсем си престанал да ме цениш, щом си способен да ме забравиш. А и знам, че се срамуваш от мен пред момиченцето с бялата пухкава шапка, защото смяташ, че съм стара и те загрозявам. Затова кажи на майка ти да ти купи нова раница за училище.

-        А какво ще стане с теб? – трепна Райчо, който беше целият почервенял от срам.

-        Мен ме остави в килера. Когато през събота или неделя излизаш в гората, ще ме взимаш със себе си.

   От този ден Ралица заживя в килера. Пет дни прекарваше там на тъмно, а на шестия Райчо я изваждаше, нахранваше я със сандвичи с шунка и с топъл чай и я мяташе на гръб. А в гората, докато вдишваше дълбоко чистия въздух, Ралица си казваше:

   „Колко е хубаво, след като си се поизучил, да тръгнеш да пътешестваш по широкия свят...“