Жената от мазето - Лазар Хрисимов

1978 , февруари

 

Ирена тичаше колкото се може по-бързо. Това беше последният влак до София , а тя щеше да го изпусне. Ако куфара й не бе толкова тежък и Олена , майка й , не си беше въобразила , че има крадци в апартамента й  , и не се беше обадила на дъщеря си за помощ , сигурно в този  момент нямаше да тича като недодялана по киевските улици. Нямаше време да вика нито такси , нито да чака автобуса до Киевската гара. Затова продължи да спринтира. Телефонът й извибрира.Отвори го в крачка.Пишеше -,,Звоните мне каждый день. Я люблю тебя‘‘.

 След като пристигна , посегна към стария си часовник. Беше 22:38.Несъмнено влакът бе потеглил. Младото момиче наруга на типичен руски  , отвори кутията си с цигари ,,Пирвели‘‘ и запали. Знаеше колко много тези изчадия й вредят на здравето , но в такива ситуации си дръпваше по една цигара за успокоение. И наистина й действаха релаксиращо. След като хвърли фаса на земята , се запъти към магистралата , водеща до Одеса.

Спря до табелата ,,Одеса – 468 километр‘‘ , протегна дясната си ръка и изпъна нагоре палеца си , с целта някой добронамерен човечец да спре. Украинката осъзнаваше , че ще стои дълго на пътя , имайки впредвид , че киевците не бяха едни от най-високонравствените хора. Китката й започна да я дразни, а след минута изпитваше вече болки в ръката. Не след дълго камион с марка ,,Мерцедес-Бенз‘‘ 814 натисна клаксона и спря пред Ирена. На волана се намираше в седнало , по скоро в свито положение възрастен човек , не повече от 60 години , с кафяв мустак и шапка с пискюл, а  на кръста , с завързан пояс. Той отвори вратата на немския автомобил и се провикна с висок тон :

-          Ще влизаш ли , драга ?

Ирена се прекръсти в знак на благодарност  , взе куфара си и влезе в камиона. Шофьорът даде на 1-ва скорост. Превозното средство задмина табелата и потегли плавно. Докато държеше кормилото с една ръка , водачът си взе кърпичката , която стоеше до стъклото , и се изхрачи. Това направи лошо впечатление на Ирена и тя го помисли за отвратително. Продължителното мълчание я напрягаше допълнително и реши да завърже разговор със стоящия до нея.

-          Простете , че не се представих. Казвам се Ирена Порошенко. А вие ?

-          Мишо.

-          Мишо? Мишо от къде ?

-          Мишо. От Козлец.

-          А Козлец. Вие сте от  Булгария.

-          Не е ли очевидно. Щом говоря български , значи съм българин. И е България , не Булгария.

-          Извинете , но не знам толкова добре булгарски , колкото вас. Покойният ми баща е от Хаскьой , а майка ми от Одеса , но се е преместила през 1917 в София , заради войната. Там е срещнала и Петър. След 20 години са се преместили с мен в Киев.

-          Петър? Петър Петров – Зеленчука? Това ли е баща ти?

-          Да. Защо питате?

-          Той беше познат на всички из Козлец. Редовно посещавах магазина му. Беше истински рай. А зеленчуците му – просто божествени. Така и не разбрах от къде ги взима. Мир на пръстта му.

-          Благодаря ви. – каза Ирена с тъжна гримаса , вероятно спомнила си за смъртта на баща си, и добави – Простете , че питам , но какво ви води в Украйна ?

-          Търговия. С брат ми държим месарница в селото ни. Всеки месец идвам в Киев , и изкупуваме месо . Руска стока – високо качество.

-          Согласованный! – завърши украинката с усмивка , но като че ли селянинът не я разбра.

-          Какво те води в България , драга?

-           Останах без работа , а наемът на апартамента се увеличи. Откраднаха ми всичките пари. Реших да замина за Булгария , за да си намеря по-добра работа. А и ми казаха , че там има по-добри възможносте.

-          Възможности. – поправи я Мишо.

-          Да. Възможности.

-          И какво мислиш да работиш , мила ?

-          Каквото работих и преди , прислужница на семейство. Един ден като се прибирах , жената , която ме нае , ми се обади и ме уволни. Така и не разбрах причината. Но както са рекли – злоба има за всички , любовта не достига. – отговори твърдо и ясно Ирена , но българинът пак не я разбра и мина на друга тема , по – важна.

-          Драга , аз съм за София , а ти ?

-          Надявах се вие да ми помогнете. Къде най-много се търсят прислужници или чистачки?

-          Мммм.. София. – рече въпросително Мишо , но всъщност не знаеше изобщо какво означава прислужница , нито къде се търсят прислужници.

-          Большое спасибо! – се провикна  с радост и удоволствие украинката, а ловечанинът я погледна снизходително.

-          Можеш ли да караш? – попита Мишо , като се прозя.

-          Да , но не съм карала от много време. – отговори нервно Ирена.

-          Добре. Ще се сменим , драга . – каза рязко селянинът и спря камионът пред бензиностанция.

След като зареди горивото , човекът от Козлец, като се почеса по задната част на тялото си, а после си помириса ръката , добави :

-          Хайде , драга ! Да тръгваме.

След като се смениха , Ирена изпадна в паника и депресия, защото беше забравила как да кара. След като Мишо й поясни , макар и не толкова добре , потеглиха. Украинката се потеше и се държеше истерично. Отстрани изглеждаше , все едно ще получи инсулт. А през това време селянинът спеше дълбок сън и хъркаше , като изпускаше газове през интервали. Все пак успя да се справи с кормуването.

Коремът на Ирена къркореше все повече и повече. Тя изпитваше раздразнения в стомаха и събуди Мишо , за да му каже , че трябва да спрат някъде , за да отиде до тоалетна. Сутринта беше яла вкиснат боб , защото само това беше останало в малкия й , полу-функциониращ хладилник. За съжаление съпътникът й отказа да спират , защото гонеше график. В край на сметка трябваше да стиска , докато стигнат София , а нямаше да я стигнат скоро.

 

Телефонът й пак извибрира. Беше Олена , майка й.

-          Ало. Ало , майко , чуваш ли ме? – каза Ирена , като държеше телефона си в определена позиция, за да сигналът се подобри.

-          Дъще , звъня ти вече 3 път. Някакъв човек отговаря и ми казва , че трябва да се обадя по-късно. Да не са те отвлекли? – отговори притеснително старицата, като се закашля няколко пъти.

-          Майко , това е телефонният секретар. Няма никакъв човек! – извика силно Ирена.

-          Ох , слава на Бога. Хвана ли влака?

-          Изпуснах го.

-          Казах ти. Майките винаги са прави. Да бях отгледала момче, вместо теб. А, дъще , притеснявам се за Марго , пак си е счупила реброто и ми звънна да ти кажа , ако се върнеш , да й вземеш лекарства от аптеката.

-          Майко , Марго е мъртва от 10 години.

-          А защо тогава ми крещи всяка сутрин да й нося закуска. Не може да си направи сама. Доста е глуповата.

-          Майко , Марго живееше в Москва. – продума Ирена и затвори телефона.

Беше й дошло догуша от фалшивите авантюри на майка си , които си измисляше , за да има какво да разказва на дъщеря си , като я види. Ирена искаше да я прати в старчески дом , но винаги когато се канеше да я води , Олена внезапно или си беше ,,счупила‘‘ нещо или я ,,втрисваше‘‘.

-          С кой говори – запита Мишо украинката.

-          Майка ми.

-          Моята живее при мен. Никога не излиза , защото се плаши да не падне. Вместо това , докато съм в месарницата , си прави физзарядки и обикаля къщата. Странни хора са майките. – хихотеше се българинът.

-          эта так!

 На следващият ден към 5 сутринта шофьорът и младата украинка стигнаха София. Хасковецът спря и паркира пред ,,Дондуков‘‘.

-          Всего доброго , Мишо от Козлец!

-          До свидания ! – сбогува се селянинът , като използва единствената дума , която знае на руски.

Първата работа , която Ирена свърши в мига , в който слезе от превозното средство на Мишо , беше да намери публична тоалетна. След това тя се насочи към улица ,,Бодра смяна‘‘ , където живееше леля й. Тя си спомняше тази тясна и малка уличка още от детството й , когато играеше на жмичка и дама с Тома , Данчо и Анелия до нощите. Видя стария , но държащ се сив блок , обрасъл с пълзящи растения. Приближи се до вратата и натисна звънеца с надпис ,,Горанова‘‘. След минута се чу лек писклив глас от домофона:

-          Кой е? – запита гласът.

-          Лельо , аз съм. Ирена. Порошенко.

-          Ирена ?

-          От Киев . На Олена.

-          На моя сестра! Ирена , влизай , мило ! Влизай!

Отново се чу глас. Ирена отвори вратата. Пред нея лежеше на пода надпис , който гласеше : ,, от 1 9 04 ‚‘ . Качи се по стълбите. Отне й време , докато намери вратата на леля й. Почука. Вратата се отвори. Пред нея стоеше леля Марина с дълбока усмивка.

-          Мило , колко голяма , стройна и красива си станала! Много си пораснала ! Не съм те виждала от 10 години. – каза тя , като я прегърна.

Леля Марина беше на вид възрастна , сбръчкана жена , благородна и високомерна. Кипеше от енергия , а всеки път , когато някой я запиташе ,,Не искаш ли да ти помогна ?‘‘ или ,, Не ти ли е трудно „ , отговорът й беше : ,,Обичам да ми е трудно‘‘. Ако можеше да се обясни характера й  с една дума , щеше сигурно да е описана като : строга социалистическа работохоличка. Мъжът й бе умрял от инфаркт преди няколко години , а тя остана самотна вдовица. Оттогава започна да чете библията и стана вярвяща. Сега поне беше с племенницата си.

-          Олена ми се обади , че ще закъснееш. Явно си си изпуснала влакът. Добави също , че пътуваш с някакъв човек.

-          Да , закара ме. Един селянин. Голям простак да ти кажа. Никакво възпитание и маниери. В Съюза е другояче. Лельо , много съм гладна. Какво имаш да ми сготвиш. – попита Ирена , като хвана с едната си ръка корема , а с другата – главата , за да демонстрира глад и умора.

-          Какво искаш , мило  : Сърми , гювече или малко баничка със сирене. А имам и боб чорба от съседите. Страхотна е !

-          Дай всичко , лельо. – провикна се украинката. Вече й течаха лиги.

След като хапна обилно , леля й продължи разговора :

-          Олена ми казва , че искаш пак да станеш прислужница. Така ли е ?

-          Да , лельо , така е. Затова съм и тук. Исках да те питам дали знаеш някое семейство от блока дали се от прислужница. Или ако някоя е…… нали знаеш … аз да …. 

-          Какво ? Какво да знам?

-          Нали знаеш … ако някоя е гушнала букета , аз да …

-          Ирена! Как може да говориш такива небивалици ! Глупости. Най- важното е да сме живи и здрави. Като се замисля .., сем. Вишновски се нуждаят от допълнителна ръка.

-          Вишновски?

-          Вишновски. От Краков.

-          Поляци?

-          Да.

-          Ще ги попитам . Лельо , а на кой етаж са?

-          Над мен. Това тяхно дете ще ме подлуди , по цели дни тропа.

 

 

 

Жената от мазетовтора част

 

 

Ирена се беше запътила към Витошка , за да се поразходи. Слизаше , когато се сблъска с една жена.

-          Извинете , добре ли сте ? – попита украинката?

-          Няма проблем. Wszystko w porządku. – отговори жената и продължи по пътя си , но Ирена я спря.

-          Извинете , вие ли сте г-жа Вишновски.

-          Да, аз съм. Аньелка Вишновски . Защо питате, kobieta ?

-          Казвам се Ирена Порошенко. Търся си работа като прислужница. Разбрах от леля ми , че имате свободно място.

-          Да , така е . Искате да го заемете? – запита г-жа Порошенко с мистериозна физиономия.

-          С удоволствие. – отговори Ирена с плътен , леко стегнат глас.

-          Утре в 10:00 пред вратата ми . Ще пием чай.Аз ще ви отворя. Чао!

  Беше 16:58. Ирена нямаше време да се разхожда по Витошка , въпреки разкошното слънце и хубавия пейзаж , изпълващ улиците на София. Трябваше да си избере подходящ тоалет за предстоящата среща с г-жа Вишновски.

Прибра се при леля си и й разказа за случката. Марина се зарадва и почна да ръкопляска и да се смее. Сияеше от радост и отиде да целуна иконата си на Богородица. През това време Ирена разтвори прашасалия си куфар. Избра да облече червената с диаманти рокля , подарена от майка й , когато навърши 20 години , филцовата си шапка , и кожените си обувки , подарък от баща й.

През нощта спа спокойно. През полунощ внезапно се събуди и се сети как по-рано вечерта пита леля си какво означава думата ,,опропастил‘‘, а тя й отговорила , че ,,опропастил се казва на този , който не си е загубил имуществото и парите , а на този , който е опропастил живота си , сиреч не е живял рационално.‘‘ Изпи една чаша вода и пак заспа.

Ирена беше станала в 7 часа , вече закусила , изкъпала се , чакаше пред вратата на г-жа Вишновски. Пак се потеше. Вратата се отвори.

-          Как сте? – запита вежливо полкинята.

-          Прекрасно – отговори украинката. Потта й се стичаше по дрехите все едно вълна залива човек.

След дългия разговор , който проведоха двете жени , г-жа Вишновски я нае , въпреки че по- късно каза на мъжа си , че Ирена се е държала истерично, счупило любимата й ваза от притеснение и не е знаела как правилно се държи чаша чай. Това , което спаси младото момиче , може би бе , че вечерта беше наизустила полски рецепти от книгите на леля си и беше научила няколко полски изрази, които й помогнаха в представянето й.

Ирена започна да работи всеки ден от 10:00 до 23:30. Трябваше да глади , готви , чисти , пере, прекарва време с Болеслав , детето на г-жа Вишновски и г-н Вишновски, който не разбираше нито украински , нито български, а когато тя се опитваше да му каже нещо на полски , той я ругаеше и почваше да се боричка с нея. Ирена определяше това поведение като ,,некултурно‘‘ и се отвращаваше от него. Поне заплатата й бе прилична. Един ден тя бе сготвила вкисната леща и цялото семейство се разболя , като обвиниха нея , и я наказаха.

Един ден леля й получи апоплектичен удар и почина , оставяйки тигана с манджата включен. Целият апартамент се бе запалил. Всички нейни и Иренови вещи бяха изгорени. Ирена започна да живее при сем. Вишновски , в мазето , на стар диван. Често не спеше , заради плъховете и хлебарките , които обитаваха помещението. След година получи обаждане от чичо си Михайло , че майка й е тежко болна и трябва някой да се грижи за нея. Той все пак не можеше , защото беше капитан и постоянно пътуваше из чужбина.

След като Олена пристигна в София , я посрещнаха сем.Вишневси , които я закараха. През цялото време тя се оплакваше от болките си , псуваше на украински , и пъшкаше тежко , за да я съжалят. Започна да живее в мазето , при Ирена. Имаха много оплаквания , но поне разполагаха с покрив над главата си.

-Майко , - попита Ирена една мразовита нощ майка си , след като беше приключила с задълженията , поставени от г-жа Вишневски.- Защо сме тук? Защо на нас ?

- Ние идваме на света като гости  и си отиваме.Някои са по кратък период от време , други за по-дълъг период от време. Човекът на света е като странник , като пътник или гост , минава през една спирка и продължава нататък. Всеки е създаден с някаква цел , но не всеки осъзнава каква е целта му. – отговори Олена , закашля се , преви се с одеялото си , и легна.

Ирена отиде навън и седна на пейката пред входната врата. Започна да вали пороен дъжд и гълъбите , които стояха на первазите , литнаха на юг. Украинката запали последната си цигара от ,,Пирвели‘‘. Чуваше се шумът от блъскането на капките с земята. Вятърът спря.

 

 

 

 

 , 31.12.2017