Винтидж и Мисири - Стефан Стоянов

    Аз не съм китарист. Обаче винаги съм искал да бъда, но така и не се научих да свиря на китара. А китаристите са особени хора. Някак си вглъбени изглеждат. Проницателни. Аз поне така ги възприемам. И са особняци. Много от тях са с претенции. Къде с основание, къде – не, но имаш чувството, че някак си различно мислят. Сега например било модерно китарите да бъдат състарени. Да изглеждат винтидж. Това значи да си купиш нова, хубава  китара,  да хванеш една пила и да я остържеш хубаво, та да изглежда все едно я имаш от времето на Бийтълс. Или както предложи един познат китарист „ Да вземеш едно в`ъже, да я вържеш да се влачи след колата и да я разходиш от Павликени до Търново и обратно.“ Той беше категоричен, че няма да стане на трески, а само ще изглежда от миналото хилядолетие. Точно винтидж. И не всички китаристи получават искащото им се признание. Не винаги биват забелязани и оценени. Друг един познат китарист свирил с група на една сватба, обаче в групата имало и барабанист, клавирист и тези другите били по-отворени. Хубавите сватбарки им обръщали повече внимание. А той вглъбен свири, внимава да не обърка нещо отдаден на музиката и накрая си оставал само със свиренето. Но веднъж в разгара на сватбата при него дошла една и му казала - “ Аз тебе сега ще те оправя на ръба на масата“  - „Ми тя грозна, черна, с единия крак куца и с едното око не види“ - тъжно му беше и му личеше.    А има хора,  навсякъде има такива хора,  които каквото и да ти кажат, трябва да провериш дали е вярно. Ако ти кажат „Добър ден“ веднага трябва да погледнеш към слънцето, на небето ли е или се е скрило. А има и такива, цели населени места където това е масово явление и трябва веднага да подложиш всичко на съмнение и проверка. Почти всички се лъжат един друг, ама здравата се лъжат.

Така както си седяхме под шапрона на ресторанта / общо взето шапрон е дървен навес/ и си пиехме бирата, защото беше доста горещ августовски ден. И макар да беше надвечер си беше много топло. Та от дума на дума, от разговори за мачове, после за музика, китари  и стигнахме до това, че някой си Ангел приказвал всякакви небивалици и то толкова уверено, че човек даже се чувствал неудобно ако не му вярва докато той му ги разказвал. Ама то да му повярваш, но как …

И не знам защо но тук на кочан царевица  му казват – мисир. Та на Ангел му трябвали мисири. И решил да отиде край една нива и да си набере. Започвал да пълни чувала и почти го напълнил и да вземе да се появи собственика. Че като го погнал. Ангел бяга – оня подире. По пътеки, през долчета, през горички – е не може да му избяга. По едно време стигнал ж.п. линията. Влака таман минава. И Ангел се метнал в локомотива. Но локомотива от старите, с пара. Вътре огняр хвърля въглища в една пещ. А онзи собственика тича след влака, не се отказва. И тъкмо Ангел  решил , че му е избягал и влака спрял на Павликенската гара.  Оня собственика на нивата почти доближил влака. И Ангел хвърлил чувала с мисирите в пеща. Изведнъж, след секунди на гарата настанала необичайна възбуда. На съседния коловоз е бил спрял влака от Варна за София. Хора с торбички, със сакове, с чувалчета търчели  из гарата. А тя цялата бяла. И хората пълнели кой каквото намери… С пуканки. Ами то мисирите да вземат да се окажат пукливи.

Не можех да си пия бирата. Щях да се задавя от смях. Ами този Ангел, той преди време бил десантчик. Подготвяли го заедно с други като него за мисии из цялото земно кълбо. Винаги в бойна готовност. И веднъж се вдига тревога. Товарят ги на самолета и им казват, че ще ги пускат в Сибир и така нататък, да не издавам сега секретни работи. Летят, летят и по едно време отварят вратата на самолета и заповед  - „Скачай“. Скачат. Отваря си Ангел парашута и се приземява с предно кълбо. Малко се натъртил и докато се съвземе минало време. В полусъзнание си протяга ръката. А, бара нещо. Не е сняг. Лепкаво такова. Допира пръст до устните си. Сладко. Отваря очи. Ами гледа, че паднал между захарна тръстика. По едно време тръстиките се размърдали, разтворили и Ангел гледа насреща си   Фидел   Кастро.  А той – „ Ангеле кво правиш тука ве?“. Те да вземат да сбъркат и вместо в Сибир да ги пуснат в Куба.

   Веднъж обаче наистина ги пуснали в Сибир. Само, че този път били с танкове. И танковете заедно с екипажа вътре се приземяват  с парашут. Но там е много студено и сняг много. Долу имало три метра преспи. Тези танкове като се приземят долу и трябва да запалят и да тръгнат веднага на мисия. Обаче като е студено и в този сняг танковете не могат да запалят. А и тези големи преспи допълнително затрудняват потеглянето им. Но Ангел не е вчерашен. Той запалил танка в движение, още във въздуха и с приземяването веднага потеглил. И газ, газ ,  през преспите направил тунел и се изкачил на близкия баир. А там го чакал министъра на отбраната на Съветския съюз. Ангел излязъл от танка, рапортувал, а генерала му казал „- Ангеле, понеже ти единствен запали танка и изкачи баира ще получиш награда и ще ми станеш зет.“ 

Та откъде тръгнахме, от мисирите та чак до … Абе, въобще такива героични постъпки винаги впечатляват. Гледаш го човека,  нищо и никакъв, не ти вдъхва доверие, а той да бил същински Рамбо. Сега този Ангел ходи малко изхендечено, замята на едната  страна и се е овъртолил в някакви ежедневни, делнични мероприятия, но иначе в него несъмнено живее безстрашен десантчик, истински войн, герой за който трябва да се говори и подвизите му да се разказват, като легенди на малки и големи.

Бирата се беше стоплила. Забравихме да пием. Е, поръчахме веднага по още една.