Клубни приключения - Милена Милева

Две приятелки, Марина и аз и един приятел, Тони, сме (той отскоро си призна че гей, не че ние не се досещахме), седнали да сме видим за първи път от доста време насам на по чаша вино. Накуп не сме се събирали от години навярно, още повече че Марина не живее в България и сега се е прибрала за малко, а Тони тъкмо се завърна, след като прекара 6 месеца на кораб като секси продавач на сувенири. Имаме много за разказване и за наваксване и си приказваме ненаситно. С напредването на вечерта и с нарастването на бройката на чашите, идваме на темата за нощните приключения. Една по една споделяме най-щурите ситуации, в които сме попадали, откакто сме се виждали за последно.

Марина разказва:

- Знаете ли го този виц за мутрата, дето цяла вечер се чуди как да заговори една мацка, която си седи на бара? Та седи си мацката, мутрата я зяпа, накрая мацката става и отива до тоалетната, връща се и мутрата се приближава с доволен вид : „Сра, а?”

Ние избухваме в смях вицът ни е познат, но тя винаги умее разказва и старите вицове така, че пак да ни разсмее.

- Е, не вярвах, ама го видях на живо –продължава Марина.  – Преди няколко вечери бях в един клуб и една руса готина мадама от смесената компания, с която бяхме, ми каза как току-що е видяла познат от нейния град, който доста време насам, може би година-две, я е заглеждал по автобусите за родния град, в квартала и ето го изведнъж същата вечер, в същия клуб. Малко по-късно, когато отивахме навън да пушим, (а между другото съвсeм случайно тоалетната на клуба се пада в посока на изхода), същият екземпляр ни пресрещна, спря пред нас, замълча за момент, явно в търсене на дълбокомислената фраза, с която най-сетне, след толкова много време да я заговори, след което каза „Айде оди пикай, ние сме на бара!”. Ние се спогледахме и избухнахме в смях. Сигурно няма  нужда да разказвам, че той така и не напредна в комуникацията с мацката

След като позатихва кикота, Тони се намесва:

- И моята история си е трагикомична - намесва се Тони.  - Тя е от неотдавнашното време, когато най-сетне разбрах, че си падам по мъже и реших, че ми е време да опитам секс с мъж. И понеже точно в този момент се намирах на кораба, когато спряхме в един голям град, реших да търся един гей бар, който горещо ми бяха препоръчали. Не исках никой от колегите ми от кораба да знае къде отивам, затова тръгнах сам и чак като реших, че съм в района на бара, започнах да питам разни подходящо изглеждащи хора. Оказа се, че съм в съвсем друг квартал; трябваше да взема такси и докато стигна до съответното място, вече беше близо два часа през нощта. Но, няма отказване, реших, влязох, седнах на бара и си поръчах пиене. Не беше много пълно, и изглеждаше като доста обезкуражаващо обикновено място, наистина имаше няколко двойки мъже, но като цяло атмосферата не беше много обнадеждаваща. Реших, че ще изпия едно и ще си ходя. И в този момент до мен седна един, доста сладък, и очевидно сам. Да, беше подпийнал, но реших, че няма да се втелявам, все пак едвам се бях добрал до този бар, вече минаваше два и много ми се искаше най-сетне, нали разбирате, да опитам. Попита ме за първи път ли идвам там. Отговорих му, че да, започнахме да си говорим и аз доста се ентусиазирах. След известно време той се примъкна до мен, прегърна ме през рамо, приближи си главата и аз си викам, сега, ще се случи. А той взе, че повърна обилно върху мен. Та тази вечер си се прибрах сам, отгоре на всичко и оповръщан.

Доста време се кикотим на историята и на откровеността му. Решавам, че е време и аз да разкажа моята, която е доста пикантна и затова си я пазя за десерт:

- Жестоко. И аз имам любима клубна история, съвсем отскоро, половин година може би -  как моят собствен съпруг успя да ме изгуби. Започвам да разказвам цветно.

Да, това наистина се случи - бяхме в любимото клубче, на едно импровизирано лайвче с приятели, в една топла петък вечер, след работа. Беше в началото на лятото и всички бяхме порядъчно уморени, алкохолът влизаше бързо в кръвта и беше доста весело… Аз си танцувах, компанията постепенно оредяваше, на дансинга бяхме останали само аз и една приятелка, която след малко обяви, че си тръгва. След като цяла вечер водех изтощителен двубой с диджея на тема какво да слушаме, като той от време на време откликваше, но повечето време се опитваше да впечатли някаква девойка, на поредното малко по -“не-мое“ парче, осъзнах, че вече съм ужасно уморена и замаяна, и май е време да си ходя. Приближих до мъжа ми, който си приказваше с неговия си приятел на бара, само за да установя, че току-що си е поръчал ново питие – тоест няма да си тръгнем поне още половин час. Огледах се и установих че точно зад нас има едно голямо, хубаво, и вече празно сепаренце с широко и удобно диванче. Докоснах леко мъжа ми за ръката и му казах „Аз, тук, на диванчето“. Той махна с ръка разсеяно, тип „не ми пречи на пиенето“. Направих две-три крачки до сепарето и легнах по гръб на страничното диванче така, че върховете на стъпалата ми едва ли са били на повече от метър и половина от гърба на мъжа ми. Тук е момента да опиша с какво бях облечена – широка, ярко, ама направо електриково синя туника, до коленете, върху черен клин. И също така тук му е мястото да отбележа, че аз не съм много дребна. Хич даже. По-скоро съм ясно откроима в каквото и да е обкръжение. След малко тази информация ще стане релевантна. Както и да е, полягам си аз и около пет минути продължавам да слушам музиката, която пулсира в главата ми, после постепенно се отпускам и явно заспивам. След, както ми се струва, минути, се събуждам, и какво да видя: над мен надвесени плеяда от лица – мъжът ми, един от сервитьорите, ди джейят, двама от приятелите ни.... Всичките май ми се смеят. Е, колко пък да е смешно че съм се понапила и съм заспала за малко. Мъжът ми също се смее и казва

- Къде беше?

Изправям се от диванчето малко объркано и сънливо му отговарям:

- Ъъъ, ами тук, никъде не съм ходила.

Той продължава, вече с намек на заядливост:

- Виках полиция.

Това ми е малко трудно да го смеля от раз, но определено има ефекта на чаша много черно кафе. Изкваквам невярващо:

- Какво?!

Оглеждам се и виждам лицето на едно от последните останали в клуба приятелки от компанията. Търся потвърждение, а тя само се засмива, махва с ръка и казва:

- Той ще ти разкаже.

Още съм много объркана, нали току-що съм се събудила от сън все пак. Продължавам да гледам лицата на всички.

- Каква полиция?

- Ами понеже никъде те нямаше, обиколих целия клуб два пъти, даже ходих до офиса на собственика, проверих в тоалетните, изтичах даже и до клуба отсреща, и другите обикаляха наоколо да те търсят… - обяснява мъжа ми.

- Ама как така ме нямаше, не съм мърдала оттук…. - обяснявам немощно аз.  - Не мога да повярвам как така никой не ме е видял, при положение, че съм на такова централно място.

- Нямаше те, и затова извиках полицията,  - мъжът ми продължава упорито. Да, вярно че и той беше на две-три водки, когато му казах, че ще обърна внимание на диванчето и очевидно изобщо не ме беше чул, ама чак пък полиция...

- И къде са полицаите сега? - питам, като все така очаквам, че всеки момент някой ще си признае каква хубава шега са ми извъртели.

- Ами като те намерихме, си тръгнаха.

- Ама те ли ме намериха? - Представям си как полицаите са влезли, видели са ме веднага и са обявили случай за решен. Абсурд.

- Не, те точно дойдоха, и изведнъж аз те видях къде си заспала - обяснява приятелят на мъжа ми, който беше до него на бара през цялото време и който, после разбрах, стоял на там на пост и се оглеждал безпомощно. И точно при поредното оглеждане ме съзрял - да, да, и той беше на няколко водки.

-Добре де, а полицаите не се ли ядосаха? - попитах невярващо. С мътния от алкохола мозък си представям си, че биха се писали някакви обяснения....

Махвам с ръка и казвам:

- Ако всичко това е вярно, по-добре да тръгваме оттук и то по бързо.

Излизаме и се натоварваме в някакво такси, като през цялото време аз продължавам:

- Ама как така не ме видяхте, аз не съм невидима, и съм с ярко синя дреха , и бях точно зад вас...и тея полицаи, те сигурна са ни взели всичките за луди.... - И докато продължаваме да чоплим историята, седнали в таксито, изведнъж шофьорът на таксито се обади:

- Ама тая патрулка пред заведението за вас ли беше? - което напълно ме убеди, че не ми правят някакъв извъртян майтап.

После приятелката ми, тази която си тръгна с думите “Той ще ти разкаже”, ми попълни празнотите с информацията, че цялата офанзива с търсенето, докато аз кротко съм си спяла, е продължила около 40 минути, при което тя и приятелят й дори са обикаляли по съседните градинки да ме търсят, след като уж обиколили и надниквали под масите в заведението. Интересно как за около 40 минути съм станала напълно невидима... Та сега, когато излизаме заедно, гледам да не се отдалечавам много от него.

Всички се смеем, неистово, приказките продължават, виното тече, и после се понасяме към един нощен клуб, където, кой знае, може да съберем още материал за разказване.