Ода за Мотиката - Людмила Стоянова

Тя бе оръдие в ръцете на човека.

И мъкна я на гръб той много века.

Забива я в земята плодородна

и точи я да бъде модна.

Но времето на къра се изниза,

човека взе от село да излиза.

И хвърли я на сянка под асмата,

да гние мръсна в тишината.

А плевели и буренаци,

развяха своите калпаци

и скоро почвата ронлива,

загуби името си –Нива.

А бай Иван от махалата,

си пусна там овцата

и тя нагази всичкото зелено,

де що си беше буйно , не косено.

И тъй живота на селяка,

във времето машинно се прецака.

И вече нямаше орачи,

и вече нямаше копачи,

а само кози разводачи.

Селцето малко се опразни -

градът привлече ни с съблазни.

И вече мишката от скрина

в ръката ни безшумно мина.

И днес във фермичките на Фейсбука,

някой пак ще си извади лука,

но на мотиката какво и пука,

щом вече от забрава-

на сянка под асмата тя не става.