Ако някой ги намери, да ги върне - Елена Василева

  Обичам да пътувам с влак. Пътуването във влак има едно такова уютно соц излъчване. Качваш се и намираш купе със свободно място до прозореца. Чудесно! Влизаш и те лъхва една такава носталгична миризма на мръсотия, на чесън и на стари хора. Направо почти ти потичат сълзи. Дали от радост, дали защото започва да ти пари на очите, или просто развиваш алергия към одеколона на един не добре почистен и далече от спретнат ром, няма как да разбереш от кое точно, а може би и от трите.

С влизането естествено казваш „Добър ден!“, защото си възпитано дете и внимателно, стараейки се да не настъпиш някого от обитателите на дядовата ръкавичка, се насочваш към края на купето до заветното място до прозореца. Пътят е тежък и пълен с препятствия. Не получаваш отговор на своето „Добър ден!“, но пък за сметка на това получаваш три неодобрителни погледа заради лилавата ти коса, един злобен, насочен към скъсаните ти дънки, два „неволни“ ритника в кокалчетата от едно хлапе и намигване и педофилска усмивка от одеколона. Стигаш до седалката,­­­­ а лелята на съседното място се престарава с това да ти покаже колко й е неприятно, че трябва да си вземе дамската чанта от седалката, за да можеш да седнеш.

СЯДАШ. Най-после. Слагаш си слушалките и се приготвяш за пътуването. Двама от по-възрастните обитатели решават, че слушалките ти изолират граченето им и че докато гледаш през прозореца, не усещаш копията, които хвърчат от очите им, и се забиват я в дънките, я в косата ти. Разговорът не го чуваш съвсем, само отделни думи като „сигурно няма пари за нови“, „с тая лилава коса сигурно е наркоманка няк‘ва“ и „т‘ва младото поколение за нищо не става“. Не се впечатляваш особено, защото темата е смена бързо и в момента става дума за туршии и печени чушки пред блока. Хлапето от преди малко взе да си пее нещо, което звучеше като разгонена котка в три през нощта, след като си се прибрал от тежка вечер в „Плаза“. А двете баби радостно го подканват с „Браво баба!“ и „‘Айде още една!“. Става ти ясно, че музика няма да можеш да слушаш.

След няколко спирки в купето оставате само ти и ароматизираният ром, на когото изведнъж му става неудобно на неговото си място и от останалите шест свободни сяда точно до теб. Ти се правиш, че това не те притеснява, въпреки че в главата ти той вече те е наръгал с нож тридесет и девет пъти, откраднал ти е телефона, ключовете за колата, която ще си купиш след десет години, едни два и нещо на стотинки, които ти върнаха от кафето на гарата, половин пакетче дъвки „Орбит“ за свеж дъх, двете кутии за храна, които носиш обратно на майка ти и не на последно място девствеността, ако си я пазиш още. Поемаш дълбоко дъх и се закашляш от одеколона, а господинът като истински джентълмен те потупва нежно по гърба и те пита почти на български дали си добре. Ти му казваш, че всичко е точно (дори без да си правил кекс снощи), а той като установява, че вече не умираш, решава деликатно да завърже разговор с въпроси от сорта на „На колко години си?“, „Женена ли си?“ и „Имаш ли си приятел?". Ти тъкмо си готова да станеш и да се преместиш в друго купе и господинът стига до своята дестинация и слиза. „Най-после малко спокойствие.“, мислиш си.

Спокойствието продължава не повече от десет – петнадесет минути. Разстоянието Септември – Пазарджик и вече е време да слизаш. Обличаш си якето, проверяваш джобовете, телефон, ключове, пари – всичко е тук. Слизаш от влака и вече спокоен крачиш по перона на път за вкъщи.

Изведнъж рязко ти става топло. Започваш да чуваш кръвта, която нахлува в мозъка ти. Замръзваш на място. „МАМКА МУ!“, мислиш си, „Забравих кутиите на мама!“.