Среднощна среща - Ана-Мария Стоилова

Това нещо се случи наистина. Преди точно десет години, на Бъдни вечер, когато бях на седемнайсет и всичко в живота ми беше пределно ясно и прозрачно. Но станалото не е толкова важно, отколкото с кого.

Вижте, моята баба е особена дама. Тананикайки си „Баба ми е фаталната жена“, редовно се отбивам до тях, за да ѝ занеса от любимите маслини, определената марка немско масло, кашкавал, единствено от крайната будка на пазара, сирене от магазина, но само от този до аптеката, лекарства от точно тази аптека и кухненски ролки хартия, но само от онези с лилавата опаковка от супермаркета до блока ѝ. Понякога не успявам да купя всичко и в старанието си да ѝ обясня, че често маслините свършват и че червендалестият продавач не е виновен, нервно вдигам ръце от дебата, шмугвам се зад прането на балкона, подредено от малките кърпи в края, до големите в средата, паля цигара и се взирам в листата на черешата. Броя до десет и чувам как малките ѝ чехли тихо пристъпват по килима. Идва да провери дали ми е минало. Ако не, чака да си загася цигарата и да спомене, че е крайно време да ги откажа и вътрешно ми кипва отново.

Опряна на дървения парапет, поетично отбелязва факти за черешата, клатушкаща се на половин метър от нас – как навремето стигала толкова близо, че с едно движение баща ми и чичо ми са откъсвали по няколко плода, пък колко била висока, пък колко била красива…  После отрязали клоните, понеже изсъхвало дървото. История, която съм чувала поне сто и шестнайсет пъти, но не мога да прекъсна, защото само в тези моменти виждам баба размечтана и достъпна за разгадаване. Хващам се за мекушавото ѝ настроение, като граблива птица, но тя усеща и бързо ми бие шута, засипвайки ме с въпроси за ученето, работата и т.н.

Пробвах няколко пъти с едно-две по-конкретни запитвания, а тя отмята бял кичур зад ухото си и пуска в действие онзи смях в стил: „Ще ти кажа аз, ама друг път“.

На прага на нервите ми, вади кутията бонбони от тайника, с ловко намигане ми дава екстра финанси за „доставката“ на маслините, кашкавала и кухненските ролки и аз внезапно забравям, че съм нацупена.

Накрая грижливо ме изпраща до вратата и с леко наклонена глава и сочещ към тавана пръст ме предупреждава скоро пак да мина, за да се видим и да си поприказваме по-дълго, видиш ли. Какво да приказваме? То само аз говоря.

Ех, лесно беше в онова време, когато с братовчедка ми бяхме малки и оставахме в баба да ни гледа, докато нашите са на работа… Щом погледна бялата стена в кухнята и я питам дали помни обърнатата купа с доматена салата, скланя да изпада в подробности, но задълбоча ли темите, внезапно изпада в съмнения дали съм гладна или не ми е прекалено гол кръстът.

Не… Никога няма да се отпусне, колкото и да опитвам. Не и след онази Бъдни вечер преди десет години.

И за да си дойда на думата, ето какво се случи:

Раздадохме си подаръците с нашите след дванайсет часа и всички отидохме по леглата. Но тъй като аз съм нощна птица и обожавам сладко, бързо се върнах до кухнята, за да проверя дали на баклавата не ѝ е студено и дали добре завита с алуминиевото фолио. И там кого да заваря? Баба ми, седнала на масата в полумрака, умислена по същия въпрос с виличка в ръка. След две парчета се уверихме, че на баклавата нищо ѝ няма, завихме я, пък тя много сладка беше и нямаше безалкохолно с което да прокараме, а водата само подува корема и ти се пикае. Затова взех започнатата от по-рано вечерта бутилка уиски и капнах, колкото за една цигара да изпуша и да си лягаме. То пък и уискито сладко. Сложих повечко лед и на двете ни, за да не е силно, понеже нито аз, нито тя пием, палнах цигарата и кротко се заговорихме за общите теми. От снежното време навън, стигнахме до времената по света и у нас.

Срам не срам, сипах си още една капка веднага щом обадихме въпроса за политиката, а и тя жената се ядоса и бутна чашата да ѝ налея, че то това управление на нищо не прилича. Комична история, даже иронична. „Като да отидеш в Рим и да не видиш Папата“ – подхвърли с присмехулна нотка и гордо отбеляза как навремето, когато ходили с дядо до Рим, видели Папата но в гръб и много за малко.

Намусих се, споделяйки ѝ, че аз че не го видях миналата година на практиката в Италия, а баба вдигна чашата и след кристалния звън махна с ръка и ми обясни колко други неща имам още да виждам в живота. То пък и един живот – хубав, ама и не толкова. Добре, че я има любовта. Ама, то и една любов – смрадлива работа.

„Да, „смрадлива работа“ – казах троснато, а тя скръсти ръце на масата и с любознателен поглед се приведе напред: „Защо така бе, бабе? Какво става с онова момче Маринчо?“

Отпих по-голяма глътка, вече не ме беше особено срам и сърдито се втренчих през прозореца: „Какво става ли? Ревнив глупак. Смотаняк… Не мога да го понасям! Само се спича и за всяко нещо се сдухва тоя… тъпак.“

След краткото пояснение за произхода на глаголите „спичам“ и „сдухвам“ и изчакването на десетте пъти баба да ги повтори през превиващ смях, най-накрая мина с показалец през долните клепачи, забърса две сълзи и наостри уши. Разказах ѝ всичко за Маринчо, който знаех, че не харесва. Веднъж тактично вметна, че имал много „нежни движения“, но нищо повече. Сигурно затова не ме попита дали сме били „интимни“, но внимателно изслуша „дългата“ история за двумесечната ни връзка.

Когато говорех, лицето ѝ омекваше и младежките черти от старите ѝ снимки оживяваха и заличаваха следите на времето около очите, скулите и челото. Изглеждаше бодра и развълнувана. Изследваше всяко трепване на гласа, веждите ми и за първи път усетих безкрайната ѝ всеотдайност.

„От уискито ще да е…“, мислих си със съмнение, докато отпивахме мълчаливо преди разговорът да продължи с още по-силен отскок. Стрелките на часовника се накланяха надясно, унесени от приказките и всяка една минута бързо предаваше щафетата на следващата. Баба изпадна в сантименталност и ми дръпна такава лекция за любовта и щастието, които твърдо установи, че заслужавам, тактично завря Маринчо в ауспуха на кучето и подкрепи с психологически факти причините поради които човек не трябва дълго да страда и мисли.

Снежинките се трупаха в дъното на прозореца, а пламъчетата на коледните чаени свещи се полюляваха, унесени от някаква неуловима мелодия. Уискито се разплискваше в чашите с меден звук и сред тракането на ледчетата, думите изпълваха приглушената светлина над масата.

Баба говореше красноречиво и с умерените жестове и интонация, плавно ме пренасяше назад, сред десетилетията на живота си. Толкова бях щастлива, че ми споделяше за любовта и приятелството, облечени в случки от миналото ѝ!

Опряла брадичка на юмрука си, с приятно отпуснати крайници, задавах десетки въпроси и след тях поемах есенцията на всеки миг, изслушавайки изчерпателните ѝ отговори. Разговорът се движеше с отблясъци на вечерна морска повърхност – смяхме се, после ставахме по-замислени, а думите и краткото мълчание след тях не стигаха за да си кажем всичко. Потъвайки в поредната история и двете имахме резерва с поне още две подобни, които нямахме търпение да си споделим. Всяка чаша беше последна, докато ледът не свърши, уискито ни също, а стрелките на часовника не издържаха и заклюмаха съвсем надолу, към 4 часа.

„Срамота… баба ти се напи!“ – поклати глава и се засмя дяволито като малко дете. „Не, бабо, срамота е за мен.“ – изфъфлих с проницателен глас – „Та кой се напива с баба си?!“ – пръстите ми тромаво минаха през веждите, потърках око и след асимилирането на последния ни диалог се разкискахме в синхрон.

С омаломощено, изпълнено с досада пуфкане, най-накрая се наканихме да станем от масата и се прегърнахме с маниера на кварталните пияндета, които много се уважават.

„Беше много приятна вечер, мила моя. И нали?.. Всичко между нас си остава. Хайде, лягай си и ти сега… “ – каза тя с вече затворени очи, докато я завивах на дивана в хола. Кимнах в съгласие, целунах я по бялата коса, завлякох уморена стъпка до кухнята и се наведох над трептящите свещи. Пушекът им се разнесе в напоения с десетките истории въздух и загасването на лампата запечата този момент в съзнанието ми завинаги.

„Лека нощ, бабо.“ – прошепнах тихо, но тя вече дишаше дълбоко.

Щом се добрах до стаята си, паднах на леглото с предадено стенание. Сгушена между хладните завивки, последната мисъл в главата ми се откъсна от здравите клони на трезвеността, залюля се и доволно си припя: „Ха! Вече знам всичко… Знам всичко…“

На сутринта баба се беше прибрала. Имала си някаква работа, казаха нашите. Закусих с хапче за главобол и три чаши вода. От този ден нататък, независимо дали просто ходя да я видя, или да ѝ нося маслини, кашкавал и кухненски ролки, никоя от нас не обелва и думичка за тази вечер на вълнуващи откровения.

Още сега бих ви споделила детайли за интересния живот, който тя ми разказа, но… така зловещо се напих, че не помня нищо.

Не ме е яд… Ако намеря по-силна от онова уиски дума, оприличаваща „яд“, ще кажа. Но такава не съществува! Ако знам къде и как точно да си ударя главата, само и само за да си спомня всичко, ще грабна първия камък, който видя. А дотогава, да се надяваме, че или ще се сетя, или някак си ще накарам баба да ми подскаже, защото историите наистина не бяха за изпускане!

Хайде сега, стискайте ми палци. Отивам до магазина за маслини…

 

 

На баба Любка, от цялото ми сърце!