Да избягаш от себе си - Ана-Мария Стоилова

Мария Петрова беше една пълна загубенячка.

Тя не само че изглеждаше смотано, но и поведението ѝ излъчваше тотална непохватност. Дори в неподвижно състояние, тялото ѝ стоеше някак схванато, като на зашеметен австралопитек. В лицето също не мязаше на нещо по-различно от този предшественик на човека. Веждите се сливаха в космата стрелка, сочеща към гърбавия ѝ нос, а под него се разкриваше подобие на шахматна дъска с кафяви и бежови квадрати.

Да не говорим за дебелия ѝ задник и кривите крака, образуващи неугледно „О“. „Оле, майко!“ – да си каже човек. А наредените пластини на шкембето, само могат да те подсетят за коремите на анимираните крокодили по детските. За сметка на това, Мария имаше забележими рамене, точно като на Квазимодо. Сянка им пазиха двете щръкнали уши, достойни за антени на НАСА. Странната форма на главата ѝ, по рождение тупната по тила и останала до ден днешен сплесната, придаваше такъв вид на профила ѝ, сякаш все бърза за някъде. Добре че имаше коса, макар мазна и пършива, която да смекчава този недостатък. Държеше я дълга, за да прикрива увисналите си гърди, наподобяващи клюмнали патешки глави.

Когато Мария Петрова заговореше, дори на новородените бебета им се образуваха бръчки между веждите. Още щом я мернеше в далечината, магазинерът в квартала отваряше две бутилки от най-тежкото вино и си забучваше тапите в ушите, преди да я обслужи на касата. После изгълтваше шишетата на един дъх, за да забрави за пискливия ѝ глас, напукващ луминесцентните лампи над главата му. Скръб!

Мария Петрова беше една пълна щета, ходещо бедствие.. Поне да се гордееше с уникалната си грозота, но ниското ѝ самочувствие не го позволяваше. Поне и името ѝ да беше различно, но не – съвсем обикновено име и фамилия. Всяка втора се казваше Мария, а за Петрова да не говорим. Кой ли не е Петров в днешно време?!

И сега – изненада! Мария работеше в известен магазин за бельо в един от най-посещаваните молове в София. Да, това дебело създание работеше в магазин, пълен с дантелени дамски боксерки, предизвикателни сутиени и съблазнителни бодита. Много жени идваха да се консултират с нея, какво да си купят, с какво да го съчетаят… И всички те бяха перфектни. С перфектни тела, лица, маниери и гласове. Както може да се досетите, това прави нашата Мария, една обикновена продавачка (не консултант, а продавачка), има разлика, макар и длъжността да е уж една и съща!

И както може да се досетите, Мария си нямаше и гадже. Приятелките ѝ с успокоителна нотка в гласа все повтаряха, че и тя ще срещне любовта, но предсказанията им никога не се сбъдваха. Какво ли разбираха? Те също имаха перфектни лица, хубави тела и т.н. Те не знаеха какво е да се разхождаш по улицата с магазини и да се ужасиш от собственото си отражение във витрините.

И… Да! Защото беше грозна, затова на Мария не ѝ се получаваше в живота. Диетите не помагаха, а и тя не ги издържаше дълго. Когато сърцето ти страда, трудно се кара на салата. А как да се раздвижиш и да отслабнеш, като работиш от 10 до 10 в квадратно магазинче 10 на 10 метра? Неизбежно положение… Опитваше се да променя всичко – интериорът в къщата си, стилът на обличане, дори музиката, която слуша. Никоя от тези промени не я накара да се чувства добре, защото тя не можеше да промени мисленето си.

Но знаете ли, имаше едно красиво нещо в Мария Петрова. Тя носеше незабравим парфюм. Ползваше го от повече от десетилетие. Баща ѝ го подари на абитуриентския бал и от тогава не се разделяше с него. Ако отиваше на някакво мероприятие, хубавите мъже и симпатичните жени, разтваряха ноздри и се обръщаха към нея, само и само за да я попитат за парфюма. Тя скромно отговаряше какъв е и смутено се дръпваше в ъгъла, разочарована, че хората забелязват първо парфюма, но не и нея. След време го намрази. Но не защото не ѝ харесваше, а защото само с него я запомняха.

Опита се да се разнообрази с други аромати, но никой не ѝ лягаше на душата. Натрапваха ѝ се. Имаше нужда от същата свежа миризма, с дъх на морска сутрин и оттенък сантименталност. Всичко друго чувстваше сладникаво. Години наред търси ли търси, души ли души, какво ли не ѝ предлагаха в парфюмериите, но само чумереше нос и си заминаваше.

Един ден така я свариха женските месечни болки в средата на работния ден, че едва дочака колежката да дойде да я смени. Добре че срещу магазина имаше аптека, натъпка обезболяващите в чантата и се затътри към изхода на мола. Решено маневрира между хората и щандовете, докато една ръка, щипнала тънко картонче между пръстите си, не се изпъна точно под носа ѝ. Подчертавам, грозния ѝ нос.

„Ох, тези досадници с тъпите им парфюми.“ – грабна листчето, и го сложи в джоба, без да го помирише. Толкова ѝ се гадеше, че дори приятната миризма на кроасаните отсреща я накара да забърза крачка към изхода.

Когато се прибра. имаше сила само да се съблече и да срита дрехите на пода. Стовари се на леглото, докато обезболяващите подействат и зачака. Чувстваше се като ранен глиган и болката, че в действителност прилича на такъв, здраво се конкурираше с тази в корема ѝ. Пусна няколко сълзи и скоро сънят я завладя. Около два часа по-късно, отвори очи и отлепи буза от олигавената възглавница. Всичко беше поотминало. Само дето тя пак си приличаше на нищо.

С мъка събра дрехите от пода и вдигна дънките срещу себе си. Беше се изцапала. Разбърка джобовете и точно преди да ги пъхне в пералнята, напипа картончето с парфюма. Скептично накриви уста и го доближи до носа си. Вдигна вежди, дръпна се назад и го огледа. Не пишеше име, само номер – 529. Помириса го отново. Цялото ѝ същество се смая от наслада. Лек, прохладен мирис, малко по-тежък от нейния – с дъх, не на морска сутрин, а на оранжев залез, шарещ по вълните. Най-после, благословия и възмездие за ноздрите! Най-после! Идеалният аромат. Вече го имаше в ръцете си и още утре трябваше да кацне и върху шията ѝ. Сгъна картончето и грижливо го прибра в портмонето.

На следващия ден, още в първата секунда на обедната почивка, завъртя ключа на магазина и се понесе към парфюмите. Момичетата, раздаващо картончета на входа ги нямаше. Надникна в помещението и видя млад мъж с кисела физиономия, седящ зад дървено бюро. На етажерките зад него, проблясваха кехлибарените оттенъци на стотиците парфюми, един от които беше и този на нейното картонче. Киселякът вдигна глава и се втренчи в нея. И как да не се втренчи? Все пак, да не забравяме, че Мария Петрова беше толкова грозна, че на хората им беше нужно време да асимилират вида ѝ, преди да проговорят. Но тя беше свикнала. Без да чака, подходи директно и попита за името на парфюма, отговарящ на номер 529. Мъжът посегна към каталога, разлисти го и се изправи от стола. Не очакваше да е толкова висок, чак я изплаши.

Когато се приближи към нея, лицето му омекна – Eclat D´Arpege на Lanvin? – самодоволно наклони глава, сякаш току-що беше познал отговора на някаква загадка.

− Да, с него съм, но в случая ме интересува 529-ти номер – настоя Мария.

− Това е вашият парфюм – потвърди той.

− Да, знам, че това е моят парфюм, ползвам го от десет години. Искам да знам кой парфюм отговаря на 529-ти номер.

− Същият – обърна каталога към нея – Ето, вижте, Eclat D`Arpege е 529-ти номер.

В този момент Мария осъзна, че мъжът не беше отгатнал парфюма ѝ, както си помисли първоначално. Той просто показа същия парфюм, от който тя толкова време искаше да избяга и в който иронично или не, се беше влюбила повторно. Като всеки друг парфюм, ароматът му на картончето имаше малко по-различен оттенък от този на кожата. Шишенцето с номер 529, което той пръсна на китката ѝ, я накара да се почувства разкрита. Да, това наистина беше нейният парфюм…

− Колко съм глупава! – засмя се тя и смутено сложи ръка върху устните си.

− Да кажем, че пак сте се запознала със себе си – вдигна той рамене и очите му потрепнаха лъчезарно – А може ли сега и аз да се запозная с Вас?

Внезапно усмивката ѝ, наподобяваща шахматна дъска на бежови и кафяви квадратчета се превърна в един чаровен отговор. Щом спомена името си, за да се представи, осъзна, че то въобще не е обикновено. Спомни си, че Мария означава „любима“. А Петрова, идва от Петър, което означава скала, сила.

Загубенячката в нея замълча и смирено си тръгна заедно с непохватното си поведение.

Странно, от този ден и отражението ѝ във витрините също се промени. Пършивата коса се развя в слънчев оттенък, а сплеснатият ѝ тил рязко се изправи в синхрон с раменете. Така изпукаха, че преоткри прекрасния си слух, и не огромните уши допринасяха за него. Те се смалиха. Зрението ѝ също някак се подобри, вероятно заради изтъняването на косматите вежди, пречещи ѝ да вижда. Надушваше нещо различно, а и носът ѝ вече не беше толкова крив.

„Какво се случва с мен?“ – прошепна озадачено една сутрин срещу запотеното огледало в банята и се стресна от гласа си. Вече не звучеше пискливо. Отдръпна се назад, хавлията неволно падна тя огледа цялото си тяло.

Присви крак, завъртя се… Да, притежаваше сочно дупе и нямаше плочки на корема. Но пък линиите се спускаха в меки, изваяни извивки, която никоя друга жена на света не притежаваше. Всичко, което съзерцаваше в огледалото, постепенно избистрящо се от парата, се събираше в едно незаменимо и съвършено „Тя“.

Вероятно сте се досетили, че онази Мария в началото на разказа, не е същата, която се гледа в огледалото на банята. Онази Мария я няма, защото няма толкова грозна жена на света. Тя просто не може да съществува.

Онази Мария е илюзия в главата на едно момиче, което също се казва Мария, за миг избягало от себе си, преди пак да се открие. Няма грозни хора. Има неподдържани хора. Има самозабравили се хора. Красив е този, който обича.

А дали истинската Мария и лъчезарният мъж заживели щастливо? Ти как мислиш?

Аз лично надушвам нещо много хубаво. А може би, това е твоят парфюм?