Понеделнишки неволи - Лилия Вълчева

 Красавица - това бе най-семплото определение, което можеше да й се даде! Тя бе прелестно красива, с тяло на богиня! Красиви нежни стъпала и съвършени пръсти завършващи с перфектен педикюр. Дългите й крака разпалваха желанието у всеки мъж. Тънка талия, стегнат бюст и лебедова шия на която сякаш като украшение стоеше съвършената й глава, завършваха тази жива скулптура, която би вдъхновила всеки поет, художник или скулптор за да я обезсмърти в някое от произведенията си. Сочни малинови устни, малък аристократичен нос и кафяви като нежно кадифе очи, завършваха това лице - прелестно творение на природата. Нежните й къдрици с цвят на светъл кестен милваха страните й, и се спускаха на талази до върха на раменете й. Нежният бриз разпиляваше косите й докато вървеше грациозно и уверено по софийските улици, забързана към офисът си - намиращ се в сграда с модерна архитектура в центъра на града…

 Тъпа болка в главата събуди Кристина. Отвори очи и видя, че отново е паднала от леглото. Проклетият будилник имаше такъв ефект върху нея. Погледна часовника и подскочи като попарена!

- Мамка му, пак се успах! Дано стигна преди шефката в работа, че се изчерпах от към оправдания. Ненормална работа, работния й ден започваше с час по-късно от този на служителите, но не - тя трябваше да дойде първа та да дебне като лешояд, кой дошъл навреме и кой не! - възмущаваше се Кристина изстрелвайки се към банята. Влетя вътре и подскочи от ледената струйка вода, която потече от душа. Отскочи назад и от устата й излезе поредния водопад от проклятия... Започна да мие зъбите си направо под душа, докато го регулираше. Седем минути по-късно (току що счупи личният си рекорд) изфуча от банята със същата скорост с която беше нахълтала и се върна в спалнята. Застана пред огледалото на гардероба и започна да се оглежда...

- Красавица! Ха, как пък не! Само в мечтите ми! - нервно се засмя, но хич не й беше до смях. Височината й от метър и шестдесет и три сантиметра, въобще не позволяваше на краката й да достигнат тези висини, които биха ги определили като дълги. Педикюрът й далеч не бе перфектен. Всъщност никога не беше ходила при педикюристка. Сама се опитваше да си придаде приличен вид - въоръжена с пиличка и нокторезачка. Но никога не успяваше. Продължи да се пъчи пред огледалото. Беше пухкава, коремът й изскачаше напред, а любовните й дръжки весело подскачаха при всяко по-рязко движение - ту наляво, ту надясно. Гърдите й бяха средно големи, но далеч не бяха стегнати като в съня й. Всъщност любопитно се надвесваха над изпъкналия корем. Понякога й приличаха на лисичи муцунки, вярно малко умърлушени, но все пак муцунки. Лебедовата шия съществуваше само в сънищата й, както и веселите къдрици. Косата й бе, чуплива. Най-лошият вариант за коса. Нито къдрава, нито права. Чуплива! Според Кристина, направо си беше синоним на безформена! Единствено цветът на очите й донякъде се покриваше с тези от фалшивият й образ, за който се беше размечтала насън. Отметна рошавата си коса и отвори гардероба. Хаосът вътре я потресе, затова почти слепешком измъкна един широк бежов панталон и бяла риза, бързайки да го затвори, че да не се ядосва. Поредното нещо с което трябваше да се занимае в почивните дни. Напъха се бързо в панталона, подскачайки от крак на крак, докато се опитваше да загащи тлъстините от корема, а останалата част от тялото покри с копринената риза, която беше прекалено демоде, дори за майка й. Да, Кристина определено не беше красавица, със сигурност не би украсила корицата на някое модно списание. Кристина беше обикновена тридесет и пет годишна жена, която освен скучната си чиновническа работа и хилядите си мечти, нямаше кой знае какви постижения в живота си, но въпреки, че рядко си даваше сметка за това – тя бе изключително, забавна и умна жена. Проблемът беше, че явно е любимата играчка на съдбата и често попадаше в абсурдни, а понякога и в доста унизителни ситуации. Почти тичешком се отправи към кухнята, връзвайки косатата си в движение.  След като изпи едно кафе на екс, затръшна вратата на апартамента след себе си.

 Времето беше отвратително. Студената влажна есен и брулещия силен вятър я накараха да извърне главата си встрани, за да не се нагълта с хилядите песъчинки и боклуци, които се блъскаха в лицето й. Вече вървеше забързано по разнебитените тротоари към спирката на трамвая, като се опитваше да избегне образувалите се локви по тях. Закрачи уверено към булеварда за да го пресече. Свиренето на клаксон придружено с подсвиркване и неприлични подмятания, я накара да извърти глава назад. Тайно изпита задоволство от вниманието насочено към нея.

 - Не ти бе бухал! - кресна грубо едно от момчетата в сивото Ауди, и заедно с шофьора избухнаха в смях.

 Всичко се случи така бързо, че съвсем забрави за локвите по павирания булевард и успя да нагази в една от тях. Бежовият й панталон беше щедро омазан с кал, почти до коляното й на десният крак.

 - Гадни келеши! - репликира възмутено Кристина, но не много високо за да не я чуят. Не искаше проблеми от сутринта. Нямаше време да се върне да се преоблече, ужасно закъсняваше… Не можеше да стане по-зле, нали? Поне така си мислеше, докато не се огледа и видя, че покрай нея минава подхилвайки се обектът на желание, от страна на невъзпитаните младежи. Видимо в началото на двайсетте, младо, стройно и привлекателно момиче. Господи, униженията нямат край! - помисли си, Кристина. Най-накрая се качи в трамвая. Беше потна от бързането, с мокър и кален панталон, все едно беше нагазила в кравешки фъшкии. Още преглъщаше обидата която понесе само преди минути, това допълнително я изпълни с чувство за несправедливост, както и несъответствието между бленуваният образ в съня й и видът й от реалността!

- Извинете! – побутна я някакъв мъж в трамвая и й подаде билет.

Кристина бързо излезе от транса на тревожните си мисли и отговори механично:

- Не, благодаря! Имам си билет. Усмихвайки се, размаха нейния в лицето на мъжа.

- Не! Бихте ли продупчили моят билет? До перфоратора сте. – уточни мъжът и я погледна някак особено.

- А, да, разбира се. – смутено смотолеви Кристина. Познавам този поглед... Поредния непознат, който констатира, че срещу него стои кръгла идиотка. Какво прекрасно начало на седмицата!- горчиво си отбеляза наум. Трамваят потегли...

 - Добро утро! – опита ведро да поздрави колегите си, щом влезе в офиса. Държеше се така, сякаш е съвсем в реда на нещата да идва с тридесет минутно закъснение и  да изглежда като фермерска дъщеря след участие в родео с бикове. Въздъхна с облекчение като разбра, че шефката й е в отпуск и само заместникът й е тук. Първата добра новина за деня.  Мирослав Петров, по-известен като - Сърдития Бастун, я гледаше свъсено както обикновено. Знаеше прекрасно, че няма да пропусне да я накисне за закъснението. Седна на бюрото си и се опита да се захване колкото се може по-бързо със задачите си за деня. След малко не се сдържа и погледна към бюрото на г-н Бастун, намираше се в края на залата зад стъклени стени – накратко в „буркана“ - забеляза че продължава да я наблюдава крадешком. След двайсетина минути получи имейл от него:

‘‘Кристина, когато ти е възможно, ела в кабинета ми. Трябва да обсъдим нещо важно!“

Поздрави,

Мирослав Петров

- Просто страхотно! – сигурно ще ме смъмри за закъснението. Вярно, че и друг път съм закъснявала, но чак пък да разговаряме в кабинета…Струва ми се прекалено! Обикновено ми се разминава само със забележка във вътрешния чат, или в най-лошия случай ме карат да си го отработя. Изведнъж се сети за клюките които върлуваха из офиса от известно време, че шефовете искали да обновят персонала и непрекъснато се вглеждат в служителите за грешки, за да се отърват от тях по-лесно. Старите служители бяха под прицел, тъй като  с опита и възможностите си претендираха за по-високи заплати. Браво на мен! С тези закъснения добре си постлах! – помисли си Кристина. Ако днес е последният ми работен ден, поне искам да го напусна с достойнство. Няма да се явя в този вид при Бастуна. Кристина стана от бюрото, взе си дамската чанта и се отправи към тоалетната. Увери се че е сама. Погледна в огледалото и тихо заговори на отражението си:

- Ще се справиш! Може би е време за промяна, не мислиш ли? Хайде, признай си – ако не те изхвърлят от тук, колко години още ще дремеш в тоя офис, а?! Може да е за добро! – надъхваше се тя. Отдалечи се малко и се огледа в цял ръст. Калното петно още не бе изсъхнало и загрозяваше още – повече бежовия й панталон. Ще изпера петното поне да му махна лайняния цвят. Насапуниса ръцете си и започна да търка петното, когато понечи да пусне мивката за да го отмие. Чу стържещ звук на развалени тръби и чучура направо “изкашля“ няколко обилни порции мръсна вода.

- По дяволите! – кресна Кристина, докато замазваше кафявите петна по бялата си риза. Не е за вярване! Как пък никой не се сети да остави бележка да не пускаме водата?! Идиоти! Огледа се… На окачения на стената сешоар за ръце, беше залепена бележка с големи печатни букви: “Моля, не пускайте водата, има проблем с тръбите!“

- Разбира се, единствения идиот тук, съм аз!-констатира Кристина и отново се  погледна в огледалото. Видът й беше потресаващ. Косата й от всички сутрешни неволи, довели до резки движения, тичане и не без помощта на проклетия вятър, разбира се, приличаше на птиче гнездо след нападение. Бялата й риза беше мокра и в кафяви пръски вода, а панталонът й си седеше с калното петно все така мокър, сякаш току що бе нагазила в локвата.

- Достатъчно! Отивам при Петров и да свършва тоя проклет ден! – решително си каза Кристина и затръшна вратата на тоалетна след себе си.

Още докато вървеше, видя че Петров седи на бюрото си, заровил глава в лаптопа. Почука на стъклена врата на кабинета, но не дочака отговор а направо влезе.

Явно го стресна, защото Петров почти подскочи от изненада. Когато я видя, не се сдържа и избухна в смях.

- Ама ти да не се връщаш от селска вечеринка завършила в обора, а? – тресейки се от смях й подхвърли той.

- Я каква съм муза, и най-големия бастун добива чувство за хумор при среща с мен! – помисли си Кристина, но не посмя да го изрече на глас. Вместо това направо на въпроса:

- Уволнена ли съм? – изстреля тя.

- Моля? Защо да си уволнена? – учудено попита той

- Чух, че ще има съкращения. – отвърна тя

- Аз пък от теб чувам! – каза Петров

- Тогава за какво съм тук? – объркано попита Кристина

- Повишаваме те! Шефката заминава за Франция, назначи ме на нейното място, а моето остава свободно. Първоначално мислехме да обявим конкурс за него, но после решихме да изберем лоялен служител с богат опит, като теб. Тук си от пет години, смятаме че заслужаваш повишение! – обясни Петров

Кристина не можеше да повярва! За момент щеше да се изпусне за честите си закъснения, но реши поне един път в живота си да си затвори голяма уста и да благодари учтиво.

- Много благодаря, за мен това повишение е напълно неочаквано. – усмихна се тя.

- Няма за какво, вярвам, че сме направили най-добрият избор! А сега се качи в „Човешки ресурси“ да си разгледаш новото споразумение. Като се върнеш ми се обади, ще те черпя кафе! – намигна й той.

- Кафе? Сериозно? – недоумяваше тя. Никога повече няма да го наричам бастун, заклевам се! Зарече се наум тя.

- Разбира се! Явно имаш нужда от кофеин, а и нямам търпение да ми разкажеш как си докара този вид! – отново се захили Петров.

- Добре тогава - ще се обадя! – Кристина излезе с широка усмивка от кабинета на Петров. След този разговор забрави всички неприятности. За първи път от много време насам, почувства истинска радост!

 Господи, какъв прекрасен ден!