КЪНЧО - Цветана Цанева

            От една година малкият ми син следваше в университета. Когато и той замина след батко си, къщата напълно опустя. Сновях безцелно из празните стаи като заблуден паяк, който се чуди каква дантела да заплете, и си мечтаех отново да видя набрания килим, обърнатия кашон с играчки, графиката върху новите тапети, но, за съжаление, всичко си стоеше тъй, както го бях оставила. С всеки  ден се убеждавах все повече и повече, че няма нищо по-тъжно от мъртвия ред. Съжалявах за прекомерната си даскалска строгост към децата, но...  не можех да върна времето назад. За разлика от батко си, който стана столичанин, малкият ми син учеше по-наблизо – в старата столица, и всеки месец си идваше. Нужно ли е да казвам колко се зарадвах, когато един ден ми се обади по телефона и каза:

            - Мамо, в събота си идвам. Ще доведа и Кънчо.

            - Идвайте, ще ви чакам – отвърнах аз. – Явно, беше  решил да доведе някой свой състудент на гости.

            Започнах да мисля какво да приготвя, за да не се изложим пред госта. След работа напълних торбите с всичко, което ми дойде наум. Имах чувството, че ръцете ми се удължиха докато ги нося. Включих алармата за пет сутринта, но още незвъннала, вече бях на крак. Замесих тесто за пита и соленки и докато втасва, изпекох един кекс, завъртях баница и започнах да пълня големия гювеч с пържоли и други меса, за да направя капама, която синът ми толкова обича. „Кой знае от колко далечен край на България е това момче, ще им сложа от всичко като си тръгнат.“- си казвах аз, докато отрупвах плота с всякакви вкусотии. Около мене се носеха уханията на печено, на чубрица и на ванилия, които постепенно превръщаха студения ми апартамент в дом. Кой знае защо в главата ми изплува една отдавнашна случка. С две приятелки обсъждахме коя какви парфюми харесва, а големият ми син - тогава четири-петгодишен, се включи в разговора: "Мамо, пък аз най-много обичам да миришеш на кюфтета." Прихнаха да се смеят и после дълго се шегуваха с най-хубавия аромат...

            Към десет часа една рошава глава се показа на вратата на кухнята, където се бях развихрила. Синът ми, който беше отключил входната врата без да го усетя, избоботи с дрезгав, напомнящ шума на трактор, глас:

            - Хванах сутрешния влак.

            - Иване, защо си сам? Къде  е Кънчо? – надникнах аз в коридора, мислейки си, че приятелят му може да се крие зад него.

            - А, тука е – се усмихна синът ми, разтвори черното си кожено яке и измъкна оттам едно мъничко, ожурачено, както казваше баба ми, коте.- Ето го Кънчо.- Не знаех да се смея  ли, да плача ли. Идваше ми да му откъсна главата на моя Иван и да пусна котето от балкона на третия етаж. Но Кънчо ме погледна тъй жално с големите си светлозелени очи, че ядът ми мина веднага.

            - И сега какво? – занареждах аз. – Иване, знаеш ли колко храна приготвих?

            - Туй да ти е тревогата! – отвърна покровителствено той, като ми намигна хитро. Боже, кога порасна това хлапе! - Тъкмо ще поканя довечера  Любо и Димо да се видим и да се почерпим.

            Погледнах го подозрително да не са и те някои космати събратя на Кънчо, но  се сетих, че са негови приятели от гимназията и махнах с ръка.

            Надвечер от стаята на Иван се чуваше приятна глъчка, смях и звън на китара – бяха дошли и две девойчета, което правеше компанията още по-весела. Не остана нищо нито от питата, нито от баницата, нито от другата храна. Но имаше ли значение?  Къщата беше пълна. А за  път щях да приготвя сутринта нещо друго.

Най-доволен обаче беше Кънчо. Той непрекъснато влизаше и излизаше през открехнатата врата, облизваше мазната си рижава муцунка и въртеше опашка като часовникова стрелка, сякаш за да ми напомни, че времето е еднопосочно и не бива да изпускаме нехайно и миг от него.