ЖИВАТА МЪРТВА ЛЮБОВ - Таня Петрова

Той бе принц,

но тя не бе принцеса.

Не бе достойна

и за туй бе много неспокойна,

знаеше че няма да я уважават,

може би защото като слугиня те я притежават,

но не спираше тя да мечтае

и успя принца да умае.

Той в нея се влюби

и в очите и се загуби,

не мина много време

и тайна те създадоха, голямо бреме.

туй бе забранено

и щеше да бъде унищожено

ако бе разкрито

туй нещо скрито.

Кралицата загина

и в друго царство тя замина.

Царя искаше сина си да ожени,

но синът му пък не искаше да се жени.

Накрая царя го принуди

и слугинчето прокуди.

Принцът търсеше своята любима,

защото тя за него бе незаменима,

но той не знаеше че наследник има тя в утроба,

а в сърцето си отрова,

една отрова

за нея нова

шуми немирно

в сърцето и силно.

Разкъса си сърцето и на две,

но къде са тези части две,

едната бе в телцето нейно,

а другата в детето нейно

и на две ще си остане сърцето нейно,

ако тя не направи нещо,

нещо важно...спешно да направи нещо.

Опита тя болката да спре

с думи от нея да се отърве.

Казваше си тя „Ще се оправя“

... „и болката ще забравя.“

„Силна съм.“...

„Смела съм.“...

Детето се роди,

а с него надежди,

за щастие надежди.

Така със смелост яви се тя в двореца

с дете в ръце,

с треперещи от днес ръце,

но със смел поглед.

Принцът я видя с първия си поглед,

затича се, но внезапно спря,

той видя детето,

а на нея бързо затупа и  сърцето.

Той се приближи към детето

и му върза герданче на вратлето,

детето започна да се смее,

а принца сълзи от радост да лее.

Кралят започна да беснее

щом видя детето

и синът си до детето,

царят побесня

и от нерви почервеня.

Стражите си той извика

и по принца започна да вика,

принцът се отдръпна от детето

и му спря за миг сърцето,

а на майката на детето от страх и се разкъса сърцето.

Царят с думи ги нападна,

а на детето майката припадна,

детето от ръцете майчини изпадна

и за малко то на земята не падна.

Принцът хвана детето

и го притисна здраво към сърцето,

на царя му заби сърцето,

понеже се бе стреснал за детето.

Невинно и сладко бе детето

и за туй никой не искаше да го рани,

нито да го обвини,

все пак то бе едно невинно дете,

нежно като цвете.

Но момче не бе това дете,

бе момиче, дете с вид безгрижен

и поглед тъй загрижен,

туй момиче не бе тъмнооко,

то бе синеоко.

Държанието на царя бе тъй жестоко,

взе на майката детето

и прогони майката на детето.

Сълзи от очите майчини капаха

и на земята падаха.

Детенцето за майка си плачеше

та се не траеше,

царя издирване правеше

и на детето майката търсеше,

Четири години търсеше,

а детето майка си чакаше.

Дългото чакане вече привършваше.

Истината излезе на яве

и започнаха големите ядове,

тя бе убита от едни страшни гадове,

това бяха мъките, тъгата и сърцето,

сърцето, което бе разбито,

разбито и в тага обвито

и туй я накара на живота си да посегне

и на смъртта ръка да протегне,

когато принца разбра

и той подир нея умря,

но това не бе краят,

те отидоха в раят.

Там те щяха да бъдат заедно завинаги

и щастливи винаги,

а момичето малко остана при царя,

който от мъки по сина си изгаря.

Грешката си той по-рано не разбра

и от мъки едва не умря,

но живота в сърцето му се върна

щом усмивката на момиченцето зърна.

И това вече бе краят,

който малцина знаят.