Фрау Брайкова - Рая Вид

            Тя беше българка, но живееше вече четвърт век във Виена. Уж не ѝ се ходеше там преди години, но сега имаха с хер Брайков австрийско гражданство и не искаха да се връщат в родината си. Дори и дъщерите им ги последваха и се наслаждаваха на завиден европейски свят. Не бяха заможни хора. Едва свързваха двата края. Плащаха наем от близо седемстотин евро за една тясна гарсониера, но пък се научиха като местните жители да бъдат любезни и да се усмихват на всеки божи ден. Бяха отскоро пенсионери и въпреки това - продължаваха да работят. Фрау Брайкова се трудеше като социален работник /на български преведено – нещо като санитар, но по домовете на възрастни хора/, а съпругът продължаваше да бъде шофьор на такси. Жалко за няколкото висше образования, които имаха и високите постове в България, но какво да се прави, като попаднаха в кълбото на съкращенията. В Австрия пък просто не им признаха нито тапиите, нито стажа. Добре, че с езиците поне бяха на ТИ.     

                Всичко вървеше добре и фамилия Брайкови нямаше притеснение за нищо, докато… Ами, тази фрау получи съобщение от работодателите си да се яви на всяка цена в офиса на централното управление и то в 15,00 часа в понеделник. Денят беше петък. Жената реши, че ще има някакво наказание, предупреждение за съкращение, смяна на района на обслужване и какво ли не още. Хер Брайков запази спокойствие и започна да дава наставления, както всеки път го правеше, без да му ги иска някой.   
            - Слушай сега! Аз знам повече от теб, учил съм повече… Запознат съм с възпитанието и отношението на тия хора към другите, както и с бюрокрацията при обслужването… Ще отидеш и ще кажеш първо: „Добър ден!“, а после ще им съобщиш името си. Така ще бъдат по-внимателни…
            - Добре, добре! – отвърна съпругата при поредния съвет, но сърцето ѝсе свиваше от притеснение.              
            Знаеше, че са педанти. Навремето, когато започна да работи при тях, не я питаха какво умее, а я учеха как да мие ръцете си и косите на болните, къде да купува лекарства, какво да говори, как да се отнася с възрастните хора. Тогава си мислеше, че я смятат за излязла от нечия колиба и се смееше от сърце. Може би точно затова, сега беше неспокойна…  
            Почивните дни сякаш нямаха край и заседнаха в съзнанието на бившата българка като кола в километрично задръстване. Когато накрая се появи и самият понеделник, фрау Брайкова стана в ранни зори и свърши куп работа, без да се притеснява за съня на хер половинката си. Направи баница за закуска, приготви обяда, изми прозорците, пусна пералня, съдомиялня и прахосмукачка, свари дори и сладко от дюли. Всъщност съпругът се правеше на заспал под предлог, че тежко чува. Беше решил този ден да не излиза с таксито. Не искаше да я притиска излишно, нито той да бъде на тръни и мълчеше почти през цялото време. Когато жена му се облече и приготви за служебната среща, някъде час преди това, той не издържа и пак изрече:           
            - И да не забравиш: поздравяваш първо и после си казваш името…   
                - Знам, знам! - прекъсна го тя и заключи след себе си врата на апартамента…
            Австрийците бяха като германците - маниаци на тема точност. Фрау Брайкова не закъсня. Застана пред гишето за информация в посоченото време и изрече бавно:       
            - Добър ден!... Имам среща в 15,00 часа.
            Момичето отсреща я упъти с думите:      
            - Стая 9, трети етаж.            
            Качи се по стълбите. Почука на вратата, влезе и отново каза:
            Добър ден!... Аз съм за 15,00 часа.           
            Пак беше забравила да съобщи името си, но не се сети и след това, а и никой не я попита за него. Жената пред фрау Брайкова почти не вдигна очи от документие, които прелистваше, но когато го стори, изстреля с доза прецизност:           
            - Няма да Ви губя времето, нито Вие моето и ще бъда кратка. На всеки се случва. За съжаление имате една седмица да работите още.      
            - Разбирам – отвърна тихо фрау Байкова.              
            Щяха да намалят финансите им и трябва съвсем да се свиват в черупката си, но какво да се прави? Не можеше да роптае, нито да рита срещу системата и правилата. Пое дълбоко въздух и едва успя да попита:          
            - Трябва ли да пускам молба за напускане или нещата ще се уредят служебно?
             Жената я погледна някак озадачено, намести очилата си, взря се в листите пред себе си и… мина цяла вечност, докато фрау Брайкова чу от устата ѝнещо като спасение:
            - Чакайте, чакайте!... Как се казвате?       
            Чак тогава си каза името.   
            - О, фрау Брайкова!... Моля за извинение!... Станала е грешка. Мислех, че сте фрау Иванович… На нея ѝпредстои пенсиониране… Трябваше да е тук в 15,00 часа…Тия славянски имена - направо ме побъркват... Съжалявам!... Нали няма да се оплачете от мен никъде?... Моля Ви, фрау Брайкова!...        
            Да се оплаква? Защо? Та това не фигурираше във възпитанието ѝ! Точно се чудеше какво да каже на тая германка, когато внезапно на вратата се почука и в стаята влезе не кой да е, а самата шефка на фирмата. Ами сега? 
            - Фрау Брайкова, Вие какво правите тук?... Трябваше да сте в стая 3 на деветия етаж… Елате с мен! – изрече тя и я хвана под ръка, сякаш бяха първи дружки.          
            Когато се яви, където трябваше, служителката отвори едно писмо от десет страници и обясни:   
            - Това е от една възрастна дама. Става въпрос за Вашия район на обслужване.
            Фрау Брайкова изтръпна. Само наказание ѝлипсваше!Написаното беше от една скандалджийка. Жената беше известна с непрекъснатите си оплаквания срещу персонала и работата на соционалното обслужване. Винаги намираше повод да се заяде с някого и това се превъщаше в нейно хоби. Бяха хвръкнали много глави заради недоволството на тая болна австрийка.           
            - Няма място за притеснение – успокоиха я зад бюрото – За първи път фрау Йоханберг е много доволна и изказва благодарността си за грижите, които полагате към нея. Досега не е попадала на такъв съвестен служител от фирмата ни. Тя иска само Вас и Ви предлага за отличие … От името Фирмата за социално обслужване на възрастни хора имам честта да Ви връча и награда. Моля заповядайте!
            Фрау Брайкова пое плика, благодари и го отвори. В него се беше свила една банкнота от… двадесет евро. Усмихна се. Толкова главоболие и изгубено време за такава нищо и никаква награда! Тук това беше едва ли не подигравка… Можеха да ги изпратят по пощата или да ги преведат към заплатата ѝ. Е, служителката просто си вършеше работа и изпълняваше нареждания. Не критикува въобще бюрокрацията – за толкова години, беше свикнала вече с нея. Нищо! Нали все още имаше работа… От уста ѝ излезе само едно учтиво „довиждане“, обърна гръб на нещата, вирна глава и с бодра крачка, като на младо момиче, излезе от стаята.          
            Поразходи се из магазините и купи с подарените пари не какво да е, а… една кутия бонбони /за толкова стигнаха/. Когато се прибра вкъщи, хер Брайков, не пропусна да я стрелне със знанията си:      
            - Нали ти обясних: първо поздравяваш, после си казваш името.         
            - Е, станалото – станало… А, и да го бях сторила, какво щях да променя? Сега поне имаме повод за усмивки – отвърна фрау съпругата и двамата с половинката си заляха стаята с един кръшен български смях.    
            После седнаха до масата и си хапнаха от сладката награда, нищо че всички нейни красиви парченца бяха с един и същи австрийски привкус.